Джак кимна бавно. Сега се сещаше.
— Човекът с новото медицинско постижение. Какво беше то?
— Маршрут „Смърт“. Институт за Хармонична смърт.
— Аз май те бях наел?
— Точно така.
— За да уредиш смъртта ми?
— За да уредя умирането ви, господин Стантън, не смъртта ви. Ние нямаме нищо общо онова огромно пиано, което падна отгоре ви. Какъв срам, да ви убие толкова млад! Позволете да ви поднеса своите и на всички служители в Маршрут „Смърт“ искрени съболезнования. Но ние се справихме добре, нали? Когато дойде момента, Маршрут „Смърт“ бе на мястото си. Нашите оператори грабнаха вашата нетленна душа милисекунди преди пианото да ви размаже. Компютърните импланти проработиха, както се очакваше. Момичето беше страхотно, а? С подобен начин на програмиране е почти удоволствие да умреш, нали?
— Какви ги говорите за умиране? Аз съм в някоя болница, нали?
— Господин Стантън, моля ви, бъдете реалист. Не ми е приятно да споменавам мъчителни подробности, но с онова, което остана от вас, не биха могли да напълнят и четирикилограмов буркан. Щеше да остане достатъчно място и за здрава парафинова запушалка. Примирете се, господин Стантън. Тялото ви го няма, вие сте мъртъв.
Джак Стантън изпита един миг на болезнена паника. Смърт! Беше се опитал да я направи приятна за себе си. Разбира се. Беше сключил договор с Маршрут „Смърт“ и това му струва доста пари. Човек е длъжен пред себе си да се опита да направи смъртта си приятна. Но това бе направено за по-нататък. Някога в далечното бъдеще. Умирането винаги е било нещо, което ще се случи, но по-нататък.
— Сега вие трябва да направите следното — каза докторът. — Да отворите тази врата пред себе си и да минете оттатък.
— И какво ще стане тогава?
— Не знаем. Никой не се с връщал оттам. Нашата работа е да се опитаме да поддържаме доброто ви настроение, докато стигнете до вратата. След това всичко зависи от вас.