Достатъчно, за да направя двеста и петдесет литра вода. С други думи, вече имам готов план за кислорода.
С водорода ще е по-трудно.
Обмислих варианта да източа водородните горивни клетки, но те действат като акумулатори, които ми осигуряват енергийно захранване през нощта. Без тях ще стане много студено. Бих могъл да се навлека и увия с одеяла, но студът ще убие посевите ми. А и горивните клетки съдържат минимално количество водород, така че не си струва да ги жертвам. Ако не друго, поне енергия имам в изобилие и не искам да се откажа от този лукс.
Следователно трябва да измисля нещо друго.
Честичко споменавам МИА. Сега обаче ще говоря за МСА. Марсианският спускаем апарат.
По време на двайсет и трите най-страшни минути в живота ми аз и четирима от колегите ми едва не оцапахме гащите, докато Мартинес пилотираше МСА към повърхността на планетата. Представете си, че ви затворят в пералня и я пуснат да центрофугира. Същото беше.
Първо, метнахме се от „Хермес“ и намалихме орбиталната си скорост, за да преминем към свободно падане по зададените параметри. Всичко течеше гладко, докато не навлязохме в атмосферата. Ако си мислите, че турбуленцията е нещо неприятно, когато пътуваш със самолет при скорост от седемстотин и двайсет километра в час, представете си какво е да падаш с двайсет и осем хиляди километра в час.
Няколко комплекта парашути се разтвориха, за да намалят скоростта на падането ни, после Мартинес завърши кацането ръчно, като включваше двигателите да убие допълнително скоростта и да контролира напречното движение на спускаемия апарат. Тренирал беше за това с години и се справи отлично със задачата си. Надмина всички очаквания, като спусна апарата само на девет метра встрани от целта. Направо разби всички класации с това кацане.
Благодаря ти, Мартинес! Може да се окаже, че ти си ми спасил живота!
Не с безупречното кацане, а защото благодарение на него остана много гориво. Стотици литри неизползван хидразин. Всяка молекула хидразин съдържа четири водородни атома. Следователно всеки литър хидразин съдържа достатъчно водород за два литра вода.
Днес направих кратък обход да проверя ситуацията. В резервоарите на МСА има двеста деветдесет и два литра гориво. Достатъчно да направя почти триста литра вода! Много повече, отколкото ми трябва!
Има само един проблем — извличането на водород от хидразин е… ами… на този принцип работят ракетите. Става много горещо, адски горещо. И опасно. Ако се опитам да го направя в кислородна атмосфера, огромното количество топлина и извлеченият водород ще експлодират. В края на реакцията ще се получи много вода, но аз ще съм твърде мъртъв, за да оценя по достойнство резултата.
Хидразинът е едно доста просто съединение. Германците са го използвали още по време на Втората световна война като самолетно гориво и нерядко се е стигало до зрелищни експлозии.
Достатъчно е да го прекараш през катализатор (който аз мога да извлека от двигателя на МСА) и съединението се разлага на азот и водород. Ще ви спестя химията, важното е, че накрая пет молекули хидразин се превръщат в пет молекули безвреден двуатомен азот (от който е съставена приблизително седемдесет и пет процента от земната атмосфера) и десет прекрасни двуатомни молекули водороден газ. По време на процеса съединението преминава през амоняк. Химията, понеже е мърлява кучка, не ангажира всичкия амоняк в реакция с хидразина, което означава, че в края на процеса ще остане известно количество неразложен амоняк. Обичате ли миризмата на амоняк? Е, тя ще е доминираща в моето все по-приятно съществуване. Защо ли имам чувството, че съм попаднал право в Ада?
Химията е на моя страна. Сега големият въпрос е как да контролирам скоростта на реакцията и как да събера водорода. Отговорът е — не знам.
Е, сигурно ще измисля нещо. Или това, или ще умра.
Както и да е, има нещо далеч по-важно — просто не мога да се примиря, че замениха Криси със Синди. „Трима са много“ никога няма да е същият след това фиаско. Времето ще покаже.