— Горивно налягане — зелено — чу се гласът на Йохансен от милиарди телевизори. — Настройка на двигателите — идеална. Комуникации — на шест. Готови сме за предстартова проверка, командире.
— Разбрано — чу се гласът на Люис. — КАПКОМ?
— Начало — отвърна по устав Йохансен.
— Насочване.
— Начало — отново Йохансен.
— Дистанционно управление.
— Начало — каза Мартинес.
— Пилот.
— Начало — каза Уотни от МИА.
Доволни викове разлюляха тълпите по света.
Мич седеше пред конзолата си в контролната зала. Следяха показанията и бяха готови да помогнат с всичко необходимо. Закъснението на сигнала между „Хермес“ и Земята правеше подобна необходимост крайно невероятна.
— Телеметрия — чу се гласът на Люис по говорителите.
— Начало — отвърна Йохансен.
— Абордаж — продължи командирът.
— Начало — обади се Бек от въздушния шлюз.
— Резервен абордаж.
— Начало — каза Вогъл, който беше в шлюза при Бек.
— Контролна зала, тук „Хермес“ — докладва Люис. — На линия сме за изстрелване и ще стартираме по график. Време минус четири минути и десет секунди до изстрелването.
— Записа ли, времеви? — попита Мич.
— Потвърждавам, полетен — долетя веднага отговорът. — Часовниците ни са синхронизирани с техните.
— Не че можем да направим нещо — измърмори Мич.
— Но поне ще знаем какво би трябвало да се случва във всеки един момент.
— Остават приблизително четири минути, Марк — съобщи Люис в микрофончето на слушалките си. — Как си там долу?
— Нямам търпение да се озова там горе, командире — отвърна Уотни.
— Ние ще се погрижим за това — каза Люис. — Гравитацията при теб ще се увеличи многократно, не забравяй. Не е изключено да загубиш съзнание. Не се притеснявай, Мартинес ще се погрижи за кораба.
— Мартинес е задник. Кажи му да не прави излишни салта.
— Разбрано, МИА — каза Люис.
— Още четири минути — каза Мартинес и си изпука кокалчетата. — Готова ли си да полетим, Бет?
— Да — потвърди Йохансен. — За пръв път ще участвам в изстрелване при нулева гравитация.
— Хм, не се бях сещал да го погледна от този ъгъл — подхвърли Мартинес. — Права си обаче. За пръв път няма да се размажа по облегалката на креслото. Странна работа.
Бек се носеше в шлюза, прикачен с кабел към стената. Вогъл стоеше до него, магнитните ботуши го залепваха към пода. И двамата гледаха през отворената външна врата на шлюза към червената планета долу.
— Не съм и подозирал, че пак ще се върна тук — каза Бек.
— Да — кимна Вогъл. — Ние сме първите.
— Първите какво?
— Първите, които са дошли два пъти на Марс.
— Аха. Вярно. Дори Уотни не може да се похвали с това.
— Не може.
Загледаха се отново в планетата.
— Вогъл — каза Бек.
— Да?
— Ако не успея да стигна до Марк, искам да ми откачиш кабела.
— Доктор Бек — отвърна Вогъл. — Командир Люис беше категорична по този въпрос.
— Знам какво каза Люис, но ако не ми достигнат няколко метра, искам да ме отрежеш. Имам реактивна раница и мога да се върна и без осигурителния кабел.
— Няма да го направя, доктор Бек.
— Рискувам собствения си живот и ти казвам, че няма проблем.
— Ти не си командир на тази мисия.
Бек го изгледа намръщено, но визьорите им бяха спуснати и ефектът се изгуби.
— Добре — съгласи се Бек. — Но се хващам на бас, че ще си промениш мнението, ако ножът опре до кокала.
Вогъл не отговори.
— Време минус десет — съобщи Йохансен. — Девет… осем…
— Включвам основните двигатели — докладва Мартинес.
— Седем… шест… пет… задържащите клапи освободени…
— Около пет секунди, Уотни — каза в слушалките си Люис. — Дръж се.
— До скоро виждане, командире — отвърна Уотни по радиото.
— Четири… три… две…
Уотни лежеше в ускорителното кресло. МИА потръпваше в очакване на изстрелването.