Днес ще подпаля хидразина.
Мисията ни е организирана с мисълта, че всичко може да се повреди, затова разполагам с всякакви инструменти. Дори със скафандър успях лесно да отстраня панелите за достъп на МСА и да откача шестте хидразинови резервоара. Оставих ги в сянката на единия марсоход, за да не се нагреят твърде много. Край Подслона температурата е по-ниска и има по-голяма сянка, но майната му. Ако ще гърмят, по-добре да гръмнат марсоход, отколкото дома ми.
После измъкнах от търбуха на спускаемия апарат реакторната камера. Поозорих се и я пукнах през средата, но успях да я измъкна. За щастие, нямам нужда от истинска горивна реакция. Всъщност истинската горивна реакция е крайно нежелателна.
Внесох в Подслона всичкия хидразин и реакторната камера. Хрумна ми дали да не внасям резервоарите един по един, за да намаля риска. Но простата сметка ми показа, че дори един резервоар е достатъчен да взриви целия Подслон, така че защо да не ги внеса всичките?
Резервоарите имат клапани, които се отварят и затварят ръчно. Не съм сто процента сигурен защо са ги сложили. Определено не са очаквали, че ще опрем до тях. Сигурно са ги монтирали, за да освобождават налягането при множеството междинни проверки на качеството по време на производствения процес. Каквато и да е причината, важното е, че разполагам с клапани. Трябва ми само гаечен ключ и готово.
Откачих един резервен маркуч от водния рециклатор. Разпорих една униформа, за да взема парче конец (извинявай, Йохансен) и прикрепих с него маркуча към клапана на резервоара. Хидразинът е течен, така че е достатъчно да го насоча по маркуча към реакторната камера (е, сега е по-скоро „реакторна паница“).
През цялото това време горивният генератор на МИА си работи кротко. Вече внесох един резервоар с въглероден диоксид, изпразних го и го върнах да се напълни отново.
Нямам повече извинения. Време е да направя малко вода.
Ако откриете овъглените останки на Подслона, значи съм объркал нещо. Ще копирам дневника и в двата марсохода, така че да увелича шансовете му за оцеляване.
Време е да се изложим…
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 33 (2)
Е, не умрях.
Първото, което направих, беше да облека подплатата на скафандъра си. Не самия скафандър, а дрехата, която нося под него, включително ръкавиците и дебелите чорапи. После изрових кислородна маска от медицинските запаси и чифт лабораторни очила от химическия комплект на Вогъл. Така почти цялото ми тяло беше покрито и дишах консервиран въздух.
Защо? Защото хидразинът е силно токсичен. Ако вдишам твърде много от него, ще си увредя белите дробове. Ако влезе в съприкосновение с кожата ми, ще се сдобия с белези от химическо изгаряне, които с нищо не могат да се отстранят. Нямах намерение да рискувам.
Завъртях клапана, докато не потече тънка струйка хидразин. Първата капка капна в паницата с иридиевия катализатор.
Там капката без никакъв драматизъм изсъска и изчезна.
Но аз точно това исках! Току-що бях освободил миниатюрни количества водород и азот. Ура!
Друго може и да нямам тук, на Марс, но торби имам в изобилие. Не изглеждат много по-различни от пликовете за кухненски отпадъци, но сигурно струват петдесет хиляди долара — защото са на НАСА.
Освен че беше командир на мисията, Люис беше и нашият геолог. Задачата й беше да събере камъни и почвени проби от целия оперативен периметър (с радиус десет километра около Подслона). Трябваше да се съобрази с вездесъщите ограничения на масата, затова първо щеше да събере материал, да го сортира и да избере най-интересните петдесет килограма, които да отпътуват с нас към Земята. Торбите бяха предназначени за това — за сортиране и етикетиране на пробите. Някои са малки като пликчета за сандвичи, други са големи като градински чували.
Имам и тиксо, от най-здравите. Най-обикновено тиксо, широка лепяща лента като онази, която си купуваш от кварталната железария. Оказва се, че дори НАСА не може да измисли нещо по-добро от тиксото.
Срязах няколко от най-големите чували и ги слепих с тиксото, така че се получи нещо като палатка. Всъщност приличаше повече на гигантска торба. Достатъчно голяма да захлупя с нея масата, върху която бях разположил хидразиновата си инсталация ала „луд учен в действие“. Затиснах тук-там импровизираната си палатка с различни предмети, така че найлонът да не влиза в контакт иридиевата паница. За мой късмет торбите са прозрачни, така че ясно виждам какво става отдолу.