— Хм — каза Уотни на празната кабина. — Чудя се колко ли още…
Корабът се издигна рязко и ускори с невероятна сила. Ускори по-бързо от всеки друг пилотиран кораб в историята на космическите пътувания. Инерцията притисна Уотни толкова силно в креслото, че той не успя дори да изсумти.
Понеже очакваше нещо такова, беше подложил сгъната риза на тила си в шлема на скафандъра. Главата му се притисна в тази импровизирана възглавница, полезрението му се размаза по краищата. Не можеше нито да вдиша, нито да помръдне.
Право пред погледа му брезентовата кръпка от платнището на Подслона плющеше диво с нарастващото ускорение на кораба. Ставаше му трудно да се концентрира, но някакво гласче в главата му нашепваше, че това не вещае нищо добро.
— Скорост 741 метра в секунда — извика в скоропоговорка Йохансен. — Височина 1350 метра.
— Разбрано — отвърна Мартинес.
— Малко е — отбеляза Люис. — Височината е много малка.
— Знам — каза Мартинес. — Тромав е, съпротивлява се. Какъв е проблемът, по дяволите?
— Скорост 850, височина 1834 — докладва Йохансен.
— Няма достатъчно мощност! — прецени Мартинес.
— Мощността на двигателите е сто процента — възрази Йохансен.
— Не, бавен е и тромав, казвам ти — настоя Мартинес.
— Уотни — извика в слушалките Люис. — Уотни, чуваш ли ме? Можеш ли да докладваш?
Уотни чу гласа на Люис някъде в далечината. Все едно някой му говореше през дълъг тунел. Смътно се зачуди какво ли иска командирът. Погледът му се задържа за миг върху плющящото платнище. Беше се скъсало и пробойната се разширяваше.
Но после един болт на стената привлече вниманието му. Главата му беше петоъгълна. Зачуди се защо в НАСА са решили да използват болтове с пет, вместо със стандартните шест страни. Това означаваше, че ти трябва специален гаечен ключ, ако искаш да го развиеш или затегнеш.
Платнището продължаваше да се къса, скъсаният край се развяваше като знаме на бурен вятър. През отвора се виждаше безкрайно червено небе. „Красиво е“ — помисли си той.
Колкото по-високо се издигаше МИА, толкова по-рядка ставаше атмосферата. Скоро платнището спря да се вее. Червеното небе стана черно.
„Пак е красиво“ — помисли си Марк.
Докато губеше съзнание, се зачуди откъде би могъл да си вземе такъв готин петоъгълен болт.
— Вече реагира по-добре — каза Мартинес.
— Върна се на курса при пълно ускорение — докладва Йохансен. — Нещо със съпротивлението на въздуха, сигурно. Вече напусна атмосферата.
— Беше все едно управляваш летяща крава — изсумтя Мартинес. Пръстите му танцуваха по контролите.
— Ще можеш ли да го издигнеш? — попита Люис.
— Ще стигне до орбита — отговори Йохансен, — но е възможно да се отклони от курса за прехващане
— Гледайте да го издигнете до орбита — каза Люис. — После ще се притесняваме за прехващането.
— Разбрано. Изключване на главния двигател след петнайсет секунди.
— Вече се движи много по-гладко — съобщи Мартинес. — Спря да се дърпа.
— Още е доста под заложената височина — каза Йохансен. — Скоростта е в норма.
— Колко под? — попита Люис.
— Не мога да кажа със сигурност — отговори Йохансен. — Имам само данните за ускорението. Ще ни трябват радарни замервания през равен интервал, за да изчисля реалната му орбита.
— Връщам в режим автоматично насочване — докладва Мартинес.
— Изключване на главния двигател след четири — започна да отброява Йохансен, — три… две… едно… Изключване.
— Потвърждавам изключването — каза Мартинес.
— Уотни, там ли си? — попита Люис. — Уотни? Уотни, чуваш ли?
— Сигурно е изгубил съзнание, командире — каза Бек по радиото. — При изкачването са го затиснали дванайсет g. Дай му няколко минути да се свести.
— Разбрано — отговори Люис. — Йохансен, изчисли ли орбитата?
— Имам радарен сигнал през интервали. Изчислявам нашия обхват на прехващане и скоростта…
Мартинес и Люис наблюдаваха напрегнато младата жена, докато тя работеше със софтуера за изчисляване на прехващането. За орбитите обикновено отговаряше Вогъл, но сега той имаше друга задача. Йохансен беше неговият дубльор по орбитална динамика.
— Скоростта на прехващане ще бъде единайсет метра в секунда… — започна тя.