— Хюстън, тук „Хермес“. Екипажът е на борда и в пълен състав.
Контролната зала се взриви. Хората наскачаха от столовете си, крещяха, прегръщаха се, плачеха. Същото се повтаряше навсякъде по света, по паркове, в барове, молове, в частни домове, класни стаи и офиси.
Мич свали със замах слушалките си и се обърна към ВИП галерията. През стъклото се виждаха добре облечени мъже и жени, които се поздравяваха шумно. Мич срещна погледа на Венкат и въздъхна дълбоко от облекчение.
Венкат скри лице в шепи и прошепна:
— Благодаря ви, богове.
Теди извади синя папка от куфарчето си и се изправи.
— Ани ще иска да отида при нея в залата за пресконференции.
— Днес май няма да ти трябва червената папка — каза Венкат.
— Да ти кажа ли истината? Този път не си подготвих червена. — Тръгна към изхода и подхвърли в движение: — Браво, Венк. А сега се погрижи да стигнат до дома.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН ОТ МИСИЯТА 687
В първия миг това „687“ ме хвана неподготвен. На „Хермес“ отброяваме времето с дни от мисията — на Марс може да е просто ден 549, но тук е ден от мисията 687. И знаете ли какво? Няма значение кой ден е на Марс, защото АЗ ВЕЧЕ НЕ СЪМ ТАМ!
Боже мили! Наистина не съм на Марс. Познава се по това, че няма гравитация и че наоколо ми се мотаят други човеци. Още не мога да свикна.
Ако това беше филм, всички щяха да са във въздушния шлюз и да размахват победоносно юмруци, но не се случи така.
По време на изстрелването съм счупил две ребра. Усетих тъпа болка още щом дойдох в съзнание, но когато Вогъл ме издърпа в шлюза, болката стана наистина силна. Не исках да отвличам вниманието на хората, които бяха заети да ме спасяват, затова изключих микрофона си и се разциврих като момиченце.
Без майтап. Когато си в космоса и микрофонът ти е изключен, можеш да си цивриш, без никой да те чуе.
След като ме вкараха във въздушен шлюз 2, отвориха вътрешната врата и така аз най-сетне се озовах на кораба. „Хермес“ все още беше във вакуум, затова не се наложи да изчакваме шлюза да изравни налягането.
Бек ми каза да се отпусна и ме бутна по коридора към каютата си, която при нужда служи и за корабен лазарет.
Вогъл се отправи в противоположната посока да затвори външната врата на АВШ.
Отидохме в каютата на Бек и изчакахме корабът да се херметизира отново и да възстанови атмосферата. „Хермес“ разполага с достатъчно въздух за тази цел — всъщност има достатъчно въздух да напълни търбуха си още два пъти, ако се наложи. Би бил адски смотан кораб за далечни космически пътувания, ако не може да се възстанови след декомпресия.
След като Йохансен съобщи, че всичко е наред, доктор Бек, който го раздаваше нещо като шеф, ме накара да изчакам първо той да си съблече скафандъра, след това ми помогна с моя. Махна ми шлема и очевидно се потресе. Уплаших се да нямам някаква страшна рана на главата, която съм получил, без да усетя, но се оказа друго. Потресла го беше вонята.
От доста време не си бях мил… нищо.
След това дойде ред на рентгенова снимка и превръзка на гърдите, докато другите от екипажа чакаха отвън.
После най-сетне размахахме победоносно юмруци (доста болезнен жест в моя случай), а след това колегите ми се посветиха на задачата да стоят възможно най-далеч от вонята ми. Побъбрихме си няколко минути, после Бек изгони всички. Даде ми нещо за болката и ми каза да си взема душ веднага щом усетя, че мога да си движа ръцете свободно. И сега чакам лекарството да подейства.
Мисля си за гигантския брой хора, които са положили неимоверни усилия за да спасят жалкия ми задник и откровено казано — не го разбирам. Колегите от екипажа жертваха година от живота си, за да се върнат за мен. Безброй служители на НАСА работиха денонощно върху модификациите на марсохода и МИА. Пичовете в ЛРД си скъсаха задниците да конструират сонда, която бе унищожена при изстрелването. След това, вместо да се откажат, конструираха още една, която да снабди „Хермес“ с необходимото за удължения полет. Ръководството на Китайската космическа агенция зачеркна свой дългосрочен проект, за да осигури ракета за моето спасяване.
Оцеляването ми сигурно е струвало стотици милиони долари. И всичко това, за да бъде спасен един смотан ботаник. Защо изобщо са си направили този труд?
Добре де. Досещам се какъв е отговорът. Отчасти заради онова, което символизирам — научния прогрес и междупланетното бъдеще, за което мечтаем от векове. Но по-важното е друго — направили са го, защото дълбоко в нас е закодиран основният инстинкт да си помагаме в нужда. Понякога може и да не изглежда точно така, но е вярно.