След това жертвах един скафандър за каузата. Трябваше ми въздушен маркуч. Но пък и скафандрите са ми в повече. Цели седем, по един за всеки член на екипажа, плюс резерва. Така че нямах нищо против да убия един от тях.
Прорязах малка дупка в найлоновата палатка върху масата, пъхнах в нея края на въздушния маркуч и го залепих здраво с тиксото. Получи се прилична снадка.
С помощта на още конец от дрехата на Йохансен провесих другия край на маркуча от тавана на Подслона (внимавах конецът да е достатъчно далеч от отвора на маркуча). Ето, че вече имах малък комин. Вътрешният диаметър на маркуча беше един сантиметър. Надявах се този размер да се окаже подходящ.
След реакцията водородът щеше да е горещ и щеше да се стреми нагоре. Затова планът беше да го пусна през комина и на излизане да го запаля.
По този повод се наложи да изобретя огъня.
НАСА прави и невъзможното да предотврати пожар в Подслона, затова всичко тук е изработено или от метал, или от негорима пластмаса, а униформите са синтетични. Трябваше ми нещо, което да пламти. Не притежавам уменията да осигуря приток на достатъчно водород, за да поддържам пламък, без това да ме убие. Много тънък момент.
Прерових личните вещи на всичките си колеги (ако толкова са държали на неприкосновеността, да не ме бяха зарязвали на Марс с нещата си) и намерих каквото ми трябваше.
Мартинес е католик, силно набожен. Това го знаех и преди. Нямах представа обаче, че си е донесъл малко дървено кръстче. Сигурен съм, че в НАСА са го ругали здравата за това, но знам също, че Мартинес е едно упорито магаре.
С помощта на клещи и отвертка нацепих безценния му религиозен символ на дълги трески. Мисля, че ако има Бог, той няма да има нищо против, предвид положението ми.
Унищожих единствената си материална връзка с Бога, което ме прави беззащитен пред марсианските вампири. Риск, който трябва да поема.
В Подслона има достатъчно жици и акумулаторни устройства, за да произведа искра. Но няма как да запалиш дърво с електрическа искра. Затова събрах кора от местните палмови дървета, после взех две пръчки и ги търках, докато триенето не…
Е, не стана точно така. Пуснах струйка чист кислород към треската и произведох искра. Треската пламна като клечка кибрит.
Стиснал миниатюрната си факла, аз пуснах тънка струйка хидразин през клапата. Хидразинът изсъска върху иридия и изчезна. Скоро от малкия комин изригнаха слаби пламъчета.
Задължително беше да следя температурата. Разпадането на хидразина е силно екзотермична реакция. Постоянно поглеждах към термометъра, който бях прикачил към иридиевата камера.
Но важното е, че се получаваше!
Всеки хидразинов резервоар съдържа малко повече от петдесет литра, достатъчно да произведа сто литра вода. Ограничен съм от количествата кислород, които мога да извлека, но в момента съм толкова развълнуван, че реших да използвам половината от кислородния си резерв. Казано накратко, ще спра, когато резервоарът се изпразни наполовина, и ще се сдобия с петдесет литра вода!
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 34
Работата много се проточи. Цяла нощ се занимавах с хидразина. Но вече съм готов.
Можех да приключа и по-бързо, но сметнах, че когато възпламеняваш ракетно гориво в затворено пространство, предпазливостта е най-важна.
Сега в Подслона е като в тропическа джунгла, това мога да ви кажа.
Температурата е почти трийсет градуса и е адски влажно. Как иначе — бях „обогатил“ въздуха с цял тон топлина и петдесет литра вода.
През цялото време бедничкият ми Подслон беше като майка на палаво бебе с разстройство. Усърдно компенсираше използвания от мен кислород, а водният рециклатор се опитваше да снижи влажността до някакво разумно ниво. За жегата нищо не можеше да се направи. В Подслона няма климатична инсталация. На Марс е студено. Никой не е предполагал, че ще се наложи охлаждане.
Вече свикнах с алармите, които пищят постоянно. Поне противопожарната млъкна най-сетне, след като затворих хидразиновия клапан и пламъците угаснаха. Алармата за ниска концентрация на кислород скоро би трябвало също да спре. Другата, за висока влажност, ще вие още известно време. Днес водният рециклатор здравата ще се озори.
За кратко се включи и друга аларма. Главният резервоар на водния рециклатор се беше напълнил. Уха! Ето такива проблеми искам да имам!
Помните ли скафандъра, който съсипах вчера? Окачих го на мястото му и започнах да пренасям кофи с вода от рециклатора. Скафандърът е проектиран да задържи една атмосфера въздух във вътрешността си. Би трябвало да задържи и няколко кофи вода.