Боже, колко съм уморен. Будувах цялата нощ и е крайно време да поспя. Но ще се пренеса в света на сънищата в страхотно настроение. За пръв път от ден 6.
Нещата най-сетне започнаха да се нареждат. Всъщност, нареждат се страхотно! Изглежда, все пак имам шанс да оцелея!
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 37
Прецакан съм и ще умра!
Добре, хайде да се успокоим. Сигурен съм, че ще се справя и с това.
Пиша този дневник за теб, скъпи читателю, който вероятно си марсиански археолог от бъдещето, и го пиша от марсоход 2. Сигурно се чудиш защо не съм в Подслона. Защото избягах оттам в паника, ето защо! И нямам представа какво да правя сега.
Май трябва да обясня какво стана. Ако това е последният ми запис, поне да знаете защо.
През последните няколко дни бях зает и доволен да произвеждам вода. Всичко вървеше по вода. (Схващате играта на думи, нали? „По вода“.)
Дори успях да подсиля компресора на горивния генератор на МИА. Нали съм си инженерче (увеличих волтажа на помпата). Благодарение на този трик правя вода още по-бързо.
След първоначалния си добив от петдесет литра, реших да успокоя топката и да се съобразя с темпа на кислородното производство. Не ми се ще да посягам към резервите от кислород, гледам да не падат под двайсет и пет литра. Когато това се случи, спирам хидразина и изчаквам кислородният резерв да се върне на двайсет и пет литра.
Важно уточнение: когато казах, че съм произвел петдесет литра вода, това беше вярно, но не означава, че съм „получил“ петдесет литра. Допълнителната пръст, която бях внесъл в Подслона, беше толкова суха, че алчно попи голяма част от въздушната влажност. Но водата така или иначе трябва да отиде там, така че не се притесних, нито се изненадах, когато рециклаторът „изцеди“ от въздуха далеч по-малко от номиналните петдесет литра.
След като подсилих помпата, вече получавам по десет литра въглероден диоксид на всеки петнайсет часа. Превъртях процеса четири пъти. Сметките ми показват, че ако броим първоначалния добив от петдесет литра, сега би трябвало да разполагам със сто и трийсет литра вода.
Е, сметките ми не струват!
Събрал съм цифром и словом седемдесет литра във водния рециклатор и скафандъра, който превърнах в резервоар. По стените и куполообразния таван има сериозна кондензация, а почвата абсорбира сериозни количества влага. Но това не обяснява шейсетте литра липсваща вода. Нещо явно не беше наред.
Точно тогава забелязах другия кислороден резервоар.
Подслонът разполага с два резервни кислородни резервоара. По един в двата края на конструкцията от съображения за сигурност. Подслонът сам решава кой от двата да използва. Излиза, че е черпил кислород от първия резервоар, за да компенсира липсата му във въздуха. Но когато аз съм добавял кислород към системата чрез оксигенатора, Подслонът е разпределял количествата по равно между двата резервоара и вторият бавно е повишавал литража си.
Това не е проблем, Подслонът просто си е вършел работата. Но означава, че съм складирал повече кислород от предвиденото, следователно не съм го ползвал за направата на вода при планирания темп и в предвидените количества.
Отначало си помислих: „Ура! Имам още кислород! Значи мога да правя вода още по-бързо!“. Но после ми хрумна нещо неприятно.
Следвайте логиката ми: складирал съм повече кислород от очакваното. Ала количеството кислород, което внасям отвън, е константа. Следователно единственият начин да имам повече е да съм използвал по-малко от предвиденото. Но през цялото време контролирах хидразиновата реакция с презумпцията, че използвам цялото количество.
Единственото възможно обяснение е, че не всичкият освободен водород е изгорял.
Сега, със задна дата, всичко ми се вижда очевидно. Но докато щастливо си произвеждах вода, изобщо не ми хрумна, че част от водорода просто не е изгорял. Минавал е покрай пламъка и е заминавал на разходка. Дявол да го вземе! Но аз съм ботаник все пак, не химик!
Мразя химията. И явно не я разбирам достатъчно, защото сега в Подслона има неизвестно количество неизгорял водород. Навсякъде в Подслона. Водород, смесен с кислород. Просто… си виси там. И чака искра, за да вдигне във въздуха тъпия Подслон!
След като осъзнах какво съм направил, взех едно от малките пликчета за проби, разтворих го широко, размахах го около себе си и го запечатах.