После се намъкнах в скафандъра и отидох в марсохода, където държим атмосферните анализатори. Азот: 22%. Кислород: 9%. Водород: 64%.
И оттогава се крия в марсохода.
В Подслона царува водородът.
Извадил съм голям късмет. Цяло чудо е, че Подслонът още не е гръмнал. Дори от най-слабата искра на статично електричество Подслонът е щял да пламне като злощастния дирижабъл „Хинденбург“ в небето над Лейхърст.
И така, седя си аз в марсоход 2. Мога да остана тук ден, два най-много, докато филтрите за въглеродния диоксид не се задръстят. Дотогава трябва да съм измислил как да се справя със ситуацията.
В момента Подслонът е бомба.
5.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 38
Още се крия в марсохода, но имах време да помисля. И вече знам как да се справя с водорода.
Мислех си за атмосферния регулатор. Той следи състава на въздуха и го балансира. Точно по този начин излишният кислород, внесен от мен, се озовава в резервоарите. Проблемът е, че апаратът не е предвиден да изтегля водород от въздуха.
Атмосферният регулатор сепарира газовете чрез замразяване. Когато прецени, че има твърде много кислород, започва да събира въздух в един резервоар и да го охлажда до минус сто осемдесет и три градуса. Кислородът се втечнява, но азотът, чиято температура на кондензация е минус сто деветдесет и шест градуса, остава газообразен. После складира кислорода.
Но не мога да извъртя същия номер с водорода, защото той се втечнява при минус двеста петдесет и три градуса, а атмосферният регулатор не може да постигне толкова ниска температура. Задънена улица.
Ето решението:
Водородът е опасен, защото гърми. Но гърми само ако е в компанията на кислород. Без кислород водородът е безвреден. А регулаторът може да извлича кислород от въздуха, това е част от работата му.
Има четири различни системи за безопасност, които пречат на регулатора да допусне твърде ниски нива на кислород в Подслона. Но те са предназначени да се задействат при техническа повреда, а не при умишлен саботаж (уха-ха-ха!).
Накратко, мога да излъжа регулатора така, че да изтегли всичкия кислород от Подслона. После — облечен със скафандър, за да има какво да дишам — ще мога да вляза и да действам, без да ме е страх, че ще гръмна. Ура!
Ще използвам единия кислороден резервоар и ще пускам малки струйки кислород при водорода, после ще произвеждам малка искра с помощта на две жици и акумулатор. Искрата ще запали водорода, но той ще гори само докато се изчерпи малкото количество кислород, което съм източил от резервоара.
Ще повтарям операцията, докато не изгоря всичкия водород.
Планът ми има един малък недостатък — ще убие почвата ми.
Почвата е плодородна единствено благодарение на бактериите, които живеят в нея. Ако изсмуча всичкия кислород от Подслона, бактериите ще умрат. Нямам сто милиарда миниатюрни скафандъра, в които да ги облека.
С други думи, планът ми е добър само наполовина.
Време е да си почина от мисленето.
Командир Люис последна е използвала този марсоход. По план трябваше да го използва и в ден 7, но вместо това си тръгна към Земята. Личната й раница още е отзад. Прерових я и намерих протеиново блокче и флашка, вероятно пълна с музика за из път.
Време е да изям блокчето и да видя каква музика си е избрала шефката.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 38 (2)
Диско. По дяволите, Люис.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 39
Май измислих нещо свястно.
Почвените бактерии са свикнали със зимата. Активността им намалява и им трябва по-малко кислород, за да оцелеят. Мога да смъкна температурата в Подслона до един градус и бактериите ще изпаднат в нещо като зимен сън. Това се случва на Земята всяка година. Все ще оцелеят ден-два на Марс. Ако се чудите как бактериите оцеляват при подобни условия на Земята за по-дълги периоди от време, отговорът е, че не оцеляват. Бактериите, които обитават по-дълбоките слоеве на почвата — където е по-топло, — се размножават, за да заместят загиналите.
Ще им трябва някакъв кислород, но по-малко. Мисля, че концентрация от един процент ще свърши работа. Така във въздуха ще остане достатъчно, за да дишат бактериите, но не толкова, че да поддържа огън. С други думи, водородът няма да гръмне.