Но това води до друг проблем. Картофеният разсад няма да хареса плана ми.
Не заради липсата на кислород, а заради студа, който ще убие грудките. Следователно ще трябва да ги пресадя в саксийки (в торбички, по-точно) и да ги пренеса в един от марсоходите. Разсадът още не е поникнал, така че няма да му трябва светлина.
Изненадващо много ме затрудни друг проблем — как да накарам марсохода да поддържа определена температура, когато отчита, че във вътрешността му няма човек. Но и това го измислих. Така де, време имам в изобилие.
Та, ето какъв е планът. Първо, прибирам картофите в торба и ги пренасям в марсохода (като се погрижа да си е включил отоплението). След това понижавам температурата в Подслона до един градус. После намалявам концентрацията на кислород до един процент. После изгарям водорода с помощта на акумулаторно устройство, няколко жички и един резервоар с кислород.
Мда. Всичко това звучи като страхотна идея без никакъв риск от катастрофален провал.
Ако не сте разбрали, последното беше сарказъм. Е, по-добре да се хващам на работа.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 40
Не всичко мина по план.
Както казват, никой план не оцелява след първия контакт с реалността. Вярно е. Ето какво стана:
Събрах смелост да се върна в Подслона. След като влязох, се почувствах малко по-добре. Всичко си беше, както го бях оставил. (Какво съм очаквал, марсианци ли да са ровили в нещата ми?)
Щеше да мине време, докато Подслонът се охлади, затова най-напред включих термостата на един градус.
Събрах картофите в чувал. Развиваха се добре — имаха си корени и всеки момент щяха да покълнат. Не бях измислил как да ги пренеса от Подслона до марсохода.
Лесно намерих решение. Сложих ги всичките в скафандъра на Мартинес. После го завлякох до марсохода, който бях пригодил за временна детска стая.
Проверих дали отоплението работи, после тръгнах обратно към Подслона.
Температурата беше спаднала до пет градуса. Беше студено и треперех, въздухът, които издишвах, се къдреше пред лицето ми. Навлякох се. За щастие, не съм много едър. Дрехите на Мартинес пасваха идеално върху моите, а дрехите на Вогъл — върху неговите. Дрехите на всички ни бяха предвидени за среда с контролирана температура. Ужасни дрехи. Дори с три ката, пак ми беше студено. Легнах си и се завих с надеждата да се стопля.
Когато температурата падна до един градус, изчаках още час — давах време на бактериите да проумеят, че трябва да преминат на зимен режим.
Следващият проблем, с който се сблъсках, беше регулаторът. Въпреки арогантната увереност в гениалността ми, така и не успях да го надхитря. Машината не желаеше да изтегли твърде много кислород от въздуха и това е. Успях да намаля концентрацията до петнайсет процента, но оттам нататък регулаторът отказа да тегли кислород, без значение какво опитвах. Пробвах всякакви варианти да го препрограмирам, но протоколите за безопасност се оказаха непробиваеми. Можех да ги чета, но не и да ги редактирам.
Логично. Предназначението на регулатора е да не допуска опасни концентрации на елементи във въздуха. Никой в НАСА не си е казвал: „Хей, хайде да позволим смъртоносна липса на кислород, която ще умори всички в Подслона!“.
Наложи се да прибегна до по-примитивен план.
Регулаторът използва различни клапи за вземане на въздушни проби и за теглене на въздух за сепариране. Въздухът, който се сепарира чрез замразяване, влиза през една голяма клапа в главното тяло на машината. А пък въздушните проби се вземат от девет малки клапи, които изпомпват мострите към главното тяло. По този начин се следи средната концентрация в целия Подслон и се избягва вариант, при който локален дисбаланс обърква системата.
Запуших с тиксо осем от малките клапи, като оставих активна само деветата. После залепих с тиксо гърлото на голям чувал към вратния отвор на един скафандър (този път използвах скафандъра на Йохансен). Пробих малка дупка в дъното на чувала и я свързах към деветата клапа.
После надух чувала с чист кислород от бутилките на скафандъра. „Леле мале! — помисли си регулаторът. — Я да изтегля тоя кислород!“
И се получи!
Реших да не навличам скафандър. Налягането беше нормално. Трябваше ми само кислород, затова грабнах един медицински контейнер с маска от запасите. Така имах далеч по-голяма свобода на движение. Контейнерът дори си имаше гумена лента за глава!