От друга страна, трябваше ми скафандър, за да следя реалната концентрация на кислород в Подслона. (Централният компютър на Подслона беше убеден, че концентрацията на кислород е сто процента.) Скафандрите пък знаеха как да отчитат състава на собствения си въздух.
Да видим… Скафандърът на Мартинес беше в марсохода. Този на Йохансен беше ангажиран да лъже регулатора. Скафандърът на Люис служеше за воден резервоар. Не исках да се бъзикам със своя (какво, те са правени по размери на клиента!). Значи ми оставаха три, от които да си избера.
Взех скафандъра на Вогъл и включих вътрешните въздушни сензори, без да прикачвам шлема. Щом кислородът падна до дванайсет процента, си сложих маската. Гледах как показанията падат. Когато нивото падна до един процент, изключих захранването на регулатора.
Издъних се с препрограмирането на проклетата машина, но можех да й дръпна щепсела по всяко време.
Подслонът си има алармени светлинки на много места, които реагират при критичен спад на захранването. Изтръгнах светодиодите на една от тях и нагласих две разръфани жички близо една до друга. По този начин при включване на лампичката щях да получа малка искра.
Взех контейнер с кислород от скафандъра на Вогъл, прикачих каишки към двата му края и го преметнах през рамо. После свързах въздушна тръбичка към контейнера и я запуших с палец. Освободих съвсем малко клапата, за да изпуска минимално количество кислород, толкова малко, че да не избие покрай моя палец запушалка.
Качих се на масата с лампичката в едната ръка и кислородната тръбичка в другата. Надигнах се на пръсти и си пробвах късмета.
И се получи, мамка му! Пуснах струя кислород над лампичката, натиснах ключето и от тръбичката се разля прекрасен пламък. Противопожарната аларма се включи, разбира се, но напоследък я чувах толкова често, че вече не й обръщах внимание.
После го направих пак. И пак. Кратки изливи. Нищо зрелищно. Нямах бърза работа.
Бях в екстаз! Това беше най-добрият ми план досега! Не само че разкарвах водорода, а и произвеждах допълнителна вода!
Всичко вървеше чудесно преди експлозията.
Горях си доволно водорода, а в следващия миг се озовах в другия край на Подслона, затрупан с боклуци. Надигнах се. В Подслона цареше хаос.
Първата ми мисъл беше: „Ушите ме болят ужасно!“
Втората беше: „Вие ми се свят“; след което се свлякох на колене. После по очи. Толкова ми се виеше свят. Опипах с две ръце главата си в търсене на рана. Отчаяно се надявах да не открия такава. Всичко изглеждаше наред.
Но проверката разкри истинския проблем. Взривът беше отнесъл кислородната ми маска. Дишах почти чист азот.
Подът беше покрит с какво ли не. Не виждах никъде маската. Нямах време да търся нещо друго, всеки миг щях да изгубя съзнание.
И тогава видях скафандъра на Люис, който си висеше точно там, където му беше мястото. Взривът не го беше помръднал. Скафандрите са си тежки по принцип, а и този беше пълен със седемдесет литра вода.
Притичах, отворих докрай кислородната дюза и наврях глава във вратния отвор (отдавна бях махнал шлема, за да наливам по-лесно водата). Вдишах няколко пъти, докато замайването отмина, после си поех дълбоко въздух и го задържах.
Погледнах към скафандъра и найлоновия чувал, с чиято помощ бях надхитрил регулатора. Лошата новина беше, че така и не ги бях махнал. Добрата — че експлозията ги беше отвяла. Осем от деветте клапи на регулатора все още бяха запушени с тиксо, но деветата работеше и щеше да уведоми машината за истинското положение на нещата.
Стигнах със залитане до регулатора и го включих.
След някакви си две секунди за зареждане на системата (предвиден е бърз старт по очевидни причини) регулаторът разпозна проблема.
Пронизителната аларма за ниска концентрация на кислород писна и машината започна да изпомпва чист кислород в Подслона по най-бързия безопасен начин. Отделянето на кислород от въздуха е бавен и труден процес, но добавянето му е проста работа, като да отвориш дюза.
Довлякох се през боклуците до скафандъра на Люис и наврях глава в отвора му за още въздух. След три минути регулаторът беше възстановил нормалната концентрация на кислород в Подслона.
Чак сега забелязах опърлените си дрехи. Добре, че носех три ката. Най-много бяха пострадали ръкавите. Най-горният кат буквално беше изчезнал. Средният беше опърлен и прогорен на места. Най-долният — ръкавите на моята си дреха — беше почти непокътнат. Явно пак бях извадил късмет.