Отстъпих няколко крачки да се възхитя на творението си. Какво пък, бях си го заслужил. Още нямаше обяд, а си бях свършил работата.
Върнах се в Подслона, хапнах и посветих останалата част от деня на насажденията си. Минали са трийсет и девет дни, откакто посадих картофите (което е приблизително равно на четиресет земни дни), така че беше време да прибера реколтата и да засея втората партида.
Картофите се бяха справили дори по-добре от очакваното. На Марс няма насекоми, паразити и болести, причинени от вируси, бактерии или гъбички, а Подслонът осигурява идеалната температура и влажност.
Грудките бяха по-малки от картофите, с които сме свикнали, но няма проблем. На мен ми трябват картофи за семе.
Изрових ги, като внимавах да не повредя стръковете. После ги нарязах на малки парчета с по едно оче всяко и ги насадих в новата почва. Ако и занапред се развиват толкова добре, има да си живея тук дълго време.
След всичкия този физически труд сметнах, че съм си заслужил почивка. Разрових се в компютъра на Йохансен и намерих безчет дигитални книги. Тя явно е голям фен на Агата Кристи. „Бийтълс“, Кристи… Йохансен, изглежда, е англофилка или нещо такова.
Помня, че обичах телевизионните сериали за Еркюл Поаро, когато бях малък. Ще започна със „Загадката в Стайлс“. Това май е първият й криминален роман.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 66
Дошло е времето (зловещо музикално кресчендо) за някоя и друга мисия!
НАСА обича да кръщава мисиите си на богове и такива неща, така че защо и аз да не мога? Реших експерименталните ми мисии с марсохода да бъдат мисии „Сириус“. Схващате ли? Кучета? Съзвездие Голямото куче? Сириус от Голямото куче? Е, ако не схващате, майната ви.
„Сириус 1“ ще се проведе утре.
Предмет на мисията: да потегля със заредени на макс батерии, със соларните клетки на покрива, ще карам, докато изчерпя енергията, за да видя какво разстояние съм изминал.
Не съм идиот. Няма да се отдалеча от Подслона по права линия. Ще изминавам половинкилометрова отсечка, напред и назад. По всяко време ще бъда близо до дома.
Довечера ще оставя батериите да се зареждат, така че утре да направя малкия си експериментален излет. По мои сметки излетът ми ще трае три часа и половина, значи трябва да си взема резервни филтри за въглероден диоксид. И да се навлека здраво, защото отоплителят ще е изключен.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 67
„Сириус 1“ е завършен!
По-точно „Сириус 1“ беше прекратен един час след началото си. Вие сигурно ще го наречете „провал“, но аз предпочитам израза „полезен опит“.
Всичко започна добре. Стигнах до хубаво равно място на километър от Подслона и започнах да карам напред-назад по петстотинметрова отсечка.
Бързо си дадох сметка, че тестът ми не струва. След няколко врътки марсоходът си отъпка пътека, по която се движеше с лекота и с ненормално висок коефициент на полезно действие по отношение на използваната енергия. Никой нямаше да ми сервира подобни глезотийки, тръгнех ли сериозно на път.
Затова промених малко параметрите. Карах напосоки, но без да се отдалечавам прекомерно от Подслона. Така тестът стана далеч по-реалистичен.
След час обаче започна да става студено. Много студено.
В началото марсоходът винаги е много студен. Ако не си изключил отоплението, се затопля бързо. Знаех, че ще е студено, но… беше направо ледено!
Известно време търпях. Собствената ми телесна топлина и трите ката дрехи помагаха, а изолацията на марсохода е отлична. Топлината, която се излъчваше от тялото ми, оставаше в кабината. Но колкото и да е добра изолацията, няма как да е стопроцентова, така че след време топлинката напусна кабината, а на мен ми ставаше все по-студено и по-студено.
След час зъбите ми тракаха, а крайниците ми се бяха вдървили. Нямаше смисъл да се мъча повече. Не можех да тръгна на дълъг път по този начин. И с това тестът приключи.
Включих отоплението и подкарах към Подслона.
Прибрах се в лошо настроение и известно време се цупих. Гениалният ми план бе провален от тъпата термодинамика. Проклета да си, ентропийо!
В задънена улица съм. Ако включвам проклетия отоплител, той ще изяжда половината ми дневна енергия. Бих могъл да намаля мощността му. Да ми е студено, без да замръзна. Но и така пак ще губя най-малко четвърт от дневната енергия.
Явно ще трябва да си поблъскам главата. Да си задам въпроса… какво би направил Еркюл Поаро. Ще трябва да впрегна „малките си сиви клетки“ на работа.