Може и да са поспорили дали да не приберат тялото ми, но по този пункт протоколът беше изричен. В случай че член на екипажа загине на Марс, трупът му си остава на Марс. Така се намалява масата, която МИА трябва да пренесе по обратния път, а това от своя страна намалява количеството изразходвано гориво и снижава риска от грешки при тласъка, необходим за преодоляване на планетарната гравитация. Няма смисъл да пренебрегваш тези плюсове заради едната сантименталност.
Такава е ситуацията. Заседнал съм сам-самичък на Марс. Няма начин да се свържа с „Хермес“ или със Земята. Всички ме мислят за мъртъв. Намирам се в Подслона, проектиран да издържи трийсет и един дни.
Ако оксигенаторът се развали, ще се задуша. Ако водният рециклатор се развали, ще умра от жажда. Ако Подслонът се разхерметизира, ще се взривя. Ако нищо от горепосочените събития не се случи, рано или късно ще ми свърши храната и ще умра от глад.
Така че — да. Прецакан съм.
2.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 7
Така, наспах се добре тази нощ и положението вече не ми изглежда толкова безнадеждно, колкото вчера.
Днес прегледах провизиите и направих бърз обход да проверя външното оборудване. Ето как стоят нещата.
По план мисията ни на повърхността на Марс трябваше да продължи трийсет и един дни. Провизиите винаги се предвиждат със значителен резерв, в нашия случай бяха достатъчни да стигнат за целия екипаж за петдесет и шест дни. Така дори част от доставките да се приземят далече от лагера или контейнерите им да пострадат при сблъсъка си с повърхността, пак бихме имали достатъчно храна за престоя си на Марс.
Бурята, която предизвика прекратяването на мисията, връхлетя на шестия ден от кацането ни, значи остава достатъчно храна за шестима души за петдесет дни. Аз съм самичък, следователно ще ми стигне за триста дни. При това, ако ям на корем. С други думи, разполагам с доста време.
Подслонът геройски беше издържал бурята. Навън, уви, нещата не са толкова розови. От сателитната чиния няма и помен — явно вятърът я е отнесъл много далеч.
МИА го няма, разбира се. Колегите ми от екипажа са се придвижили с него до „Хермес“. Долната му половина още е тук — тя е свързана с кацането. Няма смисъл да изтласкваш и нея, при положение че килограмите са ти враг номер едно. Въпросната долна половина включва приспособлението за омекотяване на кацането, горивния генератор и всичко друго, което по мнението на НАСА би било излишно по обратния път до орбита.
МСА е на мястото си, но в корпуса му има пробойна. Изглежда, бурята е откъснала обшивката на резервния парашут (не ни се беше наложило да прибягваме до него по време на кацането). Разтворилият се парашут явно беше влачил спускаемия апарат насам-натам под напора на вятъра и камъните бяха свършили своето. Не че МСА би ми свършил някаква работа. Двигателите му не биха могли да изтласкат дори собствената му тежест. Но бих могъл да го използвам за източник на резервни части. Всъщност, навярно все още бих могъл да го използвам за това.
И двата марсохода са полузаровени в пясъка, но иначе изглеждат невредими. Херметизацията им не е пострадала. Нищо чудно. Протоколът изисква при внезапна буря да спреш на място и да чакаш, докато тя утихне. Марсоходите са проектирани да издържат на бури. Няма да е лесно да ги изровя, но за ден-два би трябвало да се справя и с тази задача.
Нямам връзка с метеорологичните станции, които са разположени на километър разстояние от Подслона в четири посоки. Нищо чудно още да функционират. Комуникационният капацитет на Подслона е толкова немощен в момента, че едва ли покрива и този минимален периметър.
Соларните панели бяха покрити с пясък, което ги правеше безполезни (подсказвам: соларните панели се нуждаят от слънце, за да произвеждат електричество). Но щом ги изчистих, заработиха с пълен капацитет. Каквото и да реша да правя, поне електричество няма да ми липсва. Двеста квадратни метра соларни панели в комплект с водородни горивни клетки, които складират енергия в резерв. Достатъчно ще е да ги премитам през няколко дни.