— Улавям данните от биомонитора му — съобщи Йохансен. — Пулс 58, кръвно налягане 98/61.
— Не е толкова зле — каза Бек. — Стойностите са ниски, но пък той е живял на Марс година и половина, така че не е изненада.
— Време до прехващане? — попита Люис.
— Трийсет и две минути — отговори Йохансен.
Блаженото безсъзнание се превърна в смътно осъзнаване и оттам в болезнена реалност. Уотни отвори очи, а миг по-късно примижа от остра болка в гърдите.
Почти нищо не беше останало от платнището. Сцепени парчета се протягаха лениво в безтегловност около ръбовете на дупката, която платнището би трябвало да покрива. През отвора се откриваше чудесна гледка към Марс, видян от орбита. Хоризонтът на голямата червена планета се протягаше сякаш в безкрая, а рехавата атмосфера смекчаваше очертанията ѝ. Само осемнайсет души в историята бяха виждали тази гледка лично.
— Да ти го начукам — каза той на планетата долу.
Посегна към контролите на ръкава си и примижа от болка. Опита отново, по-бавно този път, и включи радиото.
— МИА до „Хермес“.
— Уотни?! — долетя отговорът.
— Същият. Ти ли си, командире? — попита той.
— Да. Какво е състоянието ти?
— Намирам се на кораб без контролен панел. Това е горе-долу всичко, което знам.
— Как се чувстваш?
— Гърдите ме болят. Май съм счупил ребро. А вие как я карате?
— Правим всичко възможно да те приберем — каза Люис. — Възникна усложнение при изстрелването.
— Да — съгласи се Уотни и погледна към дупката в предницата на кораба. — Платнището не издържа. Скъса се малко след старта.
— Това обяснява поведението на кораба по време на изкачването през атмосферата.
— Много ли са зле нещата, командире? — попита той.
— Успяхме да коригираме обхвата на прехващане с маневрените двигатели. Но има проблем със скоростта.
— И колко голям е този проблем?
— Четиресет и два метра в секунда.
— Мамка му.
— Е, поне Марк е добре — каза Мартинес.
— Бек — повика Люис. — Онази твоя идея… Каква би била скоростта ти на придвижване без осигурителен кабел?
— Съжалявам, командире — отговори той. — Вече направих изчисления. В най-добрия случай двайсет и пет метра в секунда. А дори да вдигна четиресет и два в секунда, ще ми трябват още четиресет и два, за да се изравня с „Хермес“ на връщане.
— Разбрано — каза Люис.
— Хей — включи се Уотни по радиото. — Аз имам една идея.
— Защо ли не се учудвам — промърмори Люис. — Каква ти е идеята?
— Бих могъл да намеря тук нещо остро и да пробия дупка в ръкавицата на скафандъра си. После да използвам тягата на изтичащия въздух и да долетя при вас. Насочването ще е лесно, защото източникът на тягата ще е при ръката ми.
— Как изобщо му хрумват такива щуротии? — вметна Мартинес.
— Хм — изсумтя Люис. — Можеш ли да вдигнеш четиресет и два в секунда по този начин?
— Идея си нямам — призна Уотни.
— Трудно ще контролираш движението си — продължи Люис. — Ще се въртиш около оста си и ще е почти невъзможно да удържиш вектора на приближаване.
— Признавам, че е убийствена идея — каза Уотни. — Но помисли си само — ще полетя като Железния човек.
— Ще продължим да търсим решение — увери го Люис.
— Железния човек, командире. Железния човек.
— Остани на изчакване — каза Люис. Свъси чело, после продължи:
— Хм… Може би идеята не е чак толкова лоша…
— Шегуваш ли се, командире? — възкликна Мартинес. — Идеята е ужасна. Ще се изстреля в космоса като…
— Не цялата идея, а част от нея — прекъсна го тя.
— Да се използва въздух като тяга. Мартинес, включи конзолата на Вогъл.
— Добре — каза той и пръстите му полетяха по клавиатурата. Екранът превключи към конзолата на Вогъл. Мартинес смени езика от немски на английски.
— Готово. Какво искаш да направя?
— В конзолата на Вогъл има софтуер, който изчислява отклонения от курса при пробойни в корпуса, нали така?
— Да — кимна Мартинес. — Изчислява корекциите на курса, необходими в случай на…
— Да, да — прекъсна го Люис. — Зареди го. Искам да знам какво ще стане, ако гръмнем АВШ.
Мартинес и Йохансен се спогледаха.
— Хм. Слушам, командире — каза Мартинес.
— Автономния въздушен шлюз? — попита Йохансен. — Искаш да го… отворим?
— В кораба има много въздух — обясни Люис. — Ще ни осигури значителна тяга.
— Дааа — проточи Мартинес, докато зареждаше софтуера. — И междувременно може да взриви носа на кораба.
— Освен това ще изгубим всичкия си въздух — почувства се длъжна да добави Йохансен.
— Ще запечатаме мостика и реакторното. Всичко друго може да издържи условия на вакуум, но не ни трябва внезапна декомпресия тук, нито около реактора.