— Но и ние сме добре въоръжени. Носим цял арсенал!
— Тогава предайте на момчетата да бъдат в бойна готовност. Хайде, Лустиг, Хинкстън! Да вървим!
И тримата космонавти се спуснаха надолу по корабната стълба.
Беше прекрасен пролетен ден. Кацнала на цъфнало ябълково дърво, една червеношийка пееше непрекъснато. Дъжд от бели листенца се сипеше надолу, когато вятърът докосваше зелените клончета и нежно благоухание се носеше наоколо. Някъде в градчето някой свиреше на пиано и мелодията ту се усилваше, ту заглъхваше във въздуха — нежна приспивна мелодия: „Прекрасният мечтател“. В друга къща изтъркан и скърцащ грамофон съскаше песента „Скитане в сумрака“, изпълнявана от Хари Лодър.
Тримата космонавти застанаха вън пред ракетата. Жадно поемаха силно разредения въздух, сетне тръгнаха бавно надолу, като внимаваха да не се изморяват.
Сега на грамофона прозвуча друга плоча.
Лустиг се разтрепера; Семюел Хинкстън също.
Небето беше ясно и спокойно; някъде под хладните скали и сенчестия гъсталак на някоя клисура ромолеше прохладен ручей. Чуваше се тропотът на конски копита, трополенето на подрусваща се каруца.
— Капитане! — каза Семюел Хинкстън. — Както искате, но иначе не може да бъде, друга възможност няма; полетите към Марс са започнали още преди Първата световна война!
— Не.
— Как другояче може да се обясни съществуването на тези къщи, на този чугунен елен, на пианото, музиката? — Хинкстън настойчиво стисна лакътя на капитана и се загледа в неговото лице. — Представете си, че някога, да речем, около хиляда деветстотин и пета година, е имало хора, които са мразели войната и тайно са се сговорили с някои учени, построили са ракета и са пристигнали тук, на Марс …
— Невъзможно е, Хинкстън.
— Но защо? В хиляда деветстотин и пета година светът е бил съвсем друг; тогава е било много по-лесно да се запази това в тайна.
— Само че не и такова сложно нещо, като една ракета! Не, това не може да се запази в тайна.
— Те се преселили на тази планета и естествено са си построили къщи също като на Земята, защото са донесли със себе си и същата култура.
— И през всичките тези години са живели тук? — попита капитанът.
— Точно така — живели са в мир и спокойствие. Възможно е да са отлитали до Земята още няколко пъти, за да пренесат хора, нужни за заселването на такова едно градче; а после са прекратили полетите си от страх да не бъдат открити. Ето защо и градчето изглежда тъй старомодно. Лично аз не мога да открия нито един предмет, произведен след хиляда деветстотин двадесет и седма година. А вие? Впрочем космическите полети може да са започнали много по-рано, отколкото ние предполагаме. Още преди няколко столетия в някой отдалечен край на Земята? И малцината хора, които отдавна са пристигнали на Марс, са пазили това в тайна и са слизали на Земята само от време на време.
— От вашите уста звучи почти правдоподобно.
— Не почти, а напълно! Доказателството е тук, пред очите ни. Остава само да срещнем някои хора и предположението ни ще бъде потвърдено.
Гъстата зелена трева поглъщаше шума на ботушите им. Миришеше на току-що окосено сено. Капитан Джон Блек усети как въпреки неговата воля душата му се изпълва с някакво блаженство и спокойствие. Бяха изтекли тридесет години, откакто за последен път бе пребивавал в такова малко градче; сега бръмченето на пролетните пчели го успокояваше и омайваше, а свежестта на събуждащата се природа падаше като балсам на душата му.
Те стъпиха на верандата. Глухо ехо отекваше изпод дъските при всяка тяхна стъпка, докато се приближаваха към замрежената врата. През мрежата видяха преградения с мънистена завеса коридор, кристалния полилей и една картина от Максфилд Париш, окачена на стената над удобното кресло, стил Морие. Вътре миришеше на нещо старинно, на таванско помещение и на нещо безпределно уютно. Чуваше се как звънтяха парченцата лед в каната с лимонада, В отдалечената кухня — тъй като денят беше горещ — някой приготовляваше студена обедна закуска. Тънък женски глас тихо и нежно тананикаше някаква песен.
Капитан Джон Блек натисна звънеца.
От дъното на коридора се дочуха леки, деликатни стъпки и зад мрежата се появи жена на около четиридесет години с приветливо лице, облечена така, както навярно са се обличали през хиляда деветстотин и девета година.
— С какво мога да ви бъда полезна? — попита ги тя.