Изстрелът дойде някъде отдалеч. Един единствен. Далечно бръмчене на бързокрили пчели. Един изстрел. После още един — остър, студен и далечен.
Тя отново изтръпна и, без да знае защо, скочи на крака, започна да крещи и пищи и не искаше да млъкне.
Втурна се вихрено през стаята и още веднъж широко отвори вратата.
Ехото замираше някъде далеч, далеч …
Изчезна.
Няколко минути Ила почака на двора; лицето й беше бледо.
После с бавни стъпки, отпуснала глава, започна да се разхожда из окръжените с колони стаи, докосвайки с ръка разните предмети, устните й трепереха; накрая седна в сгъстяващия се мрак на винената стая и зачака. След време взе да бърше една янтарна чаша с ръба на шарфа си.
И ето че някъде далеч се дочуха стъпки, които хрускаха по малките дребни камъчета.
Тя се изправи и застана сред стихналата стая. Чашата падна от ръката й и се разби на парчета.
Вън пред вратата стъпките колебливо се забавиха.
Да заговори ли? Да извика ли: „Ела, о, ела!“
Тя пристъпи напред.
Стъпките вече се изкачваха по стъпалата. Нечия ръка изви дръжката.
Тя се усмихна към вратата.
Вратата се отвори. Усмивката изчезна.
Беше съпругът й. Сребристата му маска смътно проблясваше.
Той влезе в стаята и само за миг погледна жена си. Сетне с рязко движение отвори меховете на оръжието си, изтърси две мъртви пчели, чу как те шляпнаха на пода, стъпи върху тях и остави празната мехова пушка в ъгъла на стаята; а в това време Ила се наведе и напразно се опитваше да събере парчетата от разбитата чаша.
— Какво правиш? — попита тя.
— Нищо — отвърна мъжът, обърнат с гръб към нея. Той си свали маската.
— Пушката … чух те да стреляш. Два пъти.
— Половувах малко. Понякога на човек му се ще да поизлезе на лов. Пристигна ли доктор Нлле?
— Не.
— Чакай малко — и мъжът досадно щракна с пръсти. — Да, сега си спомням. Той трябва да ни посети утре следобед. Ама че съм глупав!
Седнаха да се хранят. Тя погледна храната и не мръдна ръце.
— Какво ти е? — попита той, без да вдига очи от месото, което потапяше в клокочещата лава.
— Не знам. Не съм гладна — каза тя.
— Защо не?
— Не знам. Просто не съм.
В небето вятърът се усилваше; слънцето залязваше. Стаята изведнъж стана малка и студена.
— Мъчех се да си спомня — каза тя в тихата стая, седнала срещу своя безстрастен, изправен златоок съпруг.
— Да си спомниш какво? — той отпи от виното си.
— Песента. Онази хубава, прекрасна песен. — Тя затвори очи и затананика, но това не беше същата песен. — Забравила съм я. А на мен някак си не ми се ще да я забравя. Ще ми се винаги да я помня. — Тя почна да маха с ръка, сякаш ритмичното движение можеше да й помогне. След това се отпусна в креслото. — Не мога да си я спомня.
И заплака.
— Защо плачеш? — попита той.
— Не знам, не знам, но нищо не мога да сторя. Тъжно ми е и не знам защо. Плача, не знам защо, но плача.
Тя отпусна глава в ръцете си; раменете й се разтърсиха пак и пак.
— До утре всичко ще мине — каза той.
Тя не го погледна; гледаше само към голата пустиня и към тъй светлите звезди, които се появяваха на черното небе, а някъде отдалеч се носеше усилващият се вой на вятъра и хладният плясък на водата в дългите канали. Ила затвори очи, цялото й тяло трепереше.
— Да — каза тя, — до утре всичко ще мине.
Август 1999
Лятна нощ
В каменните галерии хората стояха на групи, преливащи се в сенки между синкавите хълмове. Мека вечерна светлина падаше над тях от звездите и от двете марсиански луни. Отвъд мраморния амфитеатър, скрити в тъмнината и далечината, се разстилаха малки градове и вили, неподвижни сребристи езерца, а каналите блестяха от единия край на хоризонта до другия. Лятна вечер на спокойната, улегнала планета Марс. По зелената вода на каналите се плъзгаха лодки, изящни като бронзови цветенца. В безкрайните дълги редици от къщички, които се виеха около склоновете като вкаменени змии, влюбените лениво си шепнеха в прохладните нощни легла. По осветените от факли алеи още притичваха закъснели деца, стиснали в ръце златни паяци, които изплитаха тънка паяжина. Тук-там върху някоя маса, в клокочещата сребриста лава, се приготовляваше късна вечеря. В амфитеатрите на стотици градове, разположени откъм нощната страна на Марс, мургави марсианци с очи като златни монети се бяха събрали на забава и внимателно следяха естрадите,, откъдето тихите мелодии на музикантите се лееха като аромата на цветя.
На една естрада пееше жена.
Слушателите леко зашумяха.
Песента секна. Певицата сложи ръка на гърлото си. После кимна на оркестрантите и те започнаха отначало.