— Да — смутено каза мъжът от Земята, като запремига. — На всяка цена трябва да видим мистър Ттт.
— Той е зает! — И тя отново тръшна вратата. Ала сега на вратата се зачука нахално високо.
— Слушайте! — изкрещя мъжът, щом жената се показа отново. Той скочи вътре, сякаш искаше да я изненада. — Така не се посрещат гости!
— Ах, чистия ми под! — извика тя. — Кал! Махайте се! Ако искате да влезете в моя дом, първо си изчистете обущата.
Мъжът учудено изгледа мръсните си ботуши.
— Сега не е време за подобни дребнавости! — заяви той. — Сега би трябвало да празнуваме!
Той упорито я загледа, като че ли това можеше да я накара да го разбере.
— Ако кристалните ми кифли са прегорели — закрещя жената, — ще ви цапна с някоя тояга!
И тя надзърна в малката гореща печка. После се върна — зачервена, потна. С яркожълти очи, с мургава кожа, слабичка и чевръста като насекомо. С остър, металически глас.
— Почакайте тук. Ще отида да видя дали мога да ви пусна при мистър Ттт за малко. По каква работа искате да го видите?
Мъжът изруга тъй страшно, сякаш тя го бе ударила с чук по ръката.
— Кажете му, че сме дошли от Земята и че това се случва за пръв път!
— Какво се случва? — Тя вдигна мургавите си ръце. — Нищо, нищо… Сега ще се върна.
Стъпките й отекнаха в каменната къща.
А вън невероятно синьото марсианско небе беше жежко и тихо като дълбоко топло море. Над марсианската пустиня като над огромен, праисторически кипящ котел се издигаше и трепереше гореща мараня. Легнал на една страна върху склона на близкия хълм се виждаше малък космически кораб. От него до вратата на каменната къща се нижеха следи от големи стъпки.
От горния етаж се дочуха възбудени гласове. Долу мъжете се споглеждаха един друг, пристъпваха от крак на крак, триеха ръце и оправяха коланите си. Отгоре се развика мъжки глас. Женският глас отговори. След петнадесет минути земните хора, не знаейки какво да правят, почнаха да влизат и излизат от кухнята.
— Да запушим ли? — каза един от тях.
Някой извади цигари и те запушиха. Бледи струйки дим се понесоха бавно из въздуха. Мъжете си заоправяха куртките, после яките. Гласовете отгоре продължаваха да кънтят и бръмчат. Капитанът погледна часовника си.
— Двайсет и пет минути — забеляза той. — Какво става с тях там горе?
Той отиде към прозореца и погледна навън.
— Горещ ден — каза един от мъжете.
— Хм, да — лениво отвърна друг в ранния следобеден зной.
Гласовете отгоре се превърнаха в глухо мърморене, после съвсем замряха. В къщата всичко утихна. Мъжете чуваха само собственото си дишане.
Цял час измина в тишина.
— Дали не станахме причина за някаква неприятност? — рече капитанът. Той отиде и надзърна през вратата на гостната.
Мисис Ттт беше там и поливаше цветята, които растяха посред стаята.
— Знаех си аз, че съм забравила нещо — рече тя, когато видя капитана. Тя отиде в кухнята. — Извинявайте! — И му подаде късче хартия. — Мистър Ттт е много зает. — Тя се зае отново с готвенето. — Освен това на вас ви е нужен не той, а мистър Ааа. Идете с тая бележка в съседното имение край синия канал и мистър Ааа ще ви каже всичко, което искате да узнаете.
— Ние нищо не искаме да узнаваме — възрази капитанът, надувайки дебелите си бърни. — Ние и без това вече знаем всичко.
— Вие разполагате с бележката, какво искате повече? — рязко попита тя. И млъкна окончателно.
— Добре — каза капитанът. На него все още не му се щеше да си отиде. Той продължаваше да стои, сякаш чакаше за нещо. Също като дете, загледано в гола коледна елха. — Добре — повтори той, — да вървим, момчета!
Четиримата мъже излязоха вън в душния безмълвен летен ден.
Половин час по-късно мистър Ааа, който седеше в библиотеката си и сърбаше електрически пламък от металическа чаша, чу гласове отвън, на каменната пътека. Той погледна през прозореца и видя четиримата, облечени в еднакви униформи мъже, които примигваха нагоре към него.
— Вие ли сте мистър Ааа? — извикаха те.
— Аз.
— Мистър Ттт ни изпрати при вас! — изкрещя капитанът.
— Защо? — попита мистър Ааа.
— Той беше зает!
— Но това е просто скандално — с ирония каза мистър Ааа. — Той да не мисли, че аз си нямам друга работа, освен да забавлявам хората, с които той не може да се разправя?
— Това не е най-важното нещо, ър! — извика капитанът.
— За мене е най-важното. Трябва да прочета цял куп книги — Мистър Ттт не мисли за другите. Той не за пръв път се показва тъй несъобразителен към мен. Моля, господине, не махайте с ръце, преди да съм свършил. И внимавайте какво ви казвам. Хората обикновено ме слушат, когато говоря. Или се помъчете да ме изслушате почтително, или ще престана да разговарям с вас.