Карел Чапек
Марта и Мария
И както вървяха, Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си.
Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Исуса и се заслуша в речта му.
А Марта се улиса в голяма шетня и като пристъпи, рече:
„Господи, безразлично ли ти е, че сестра ми ме оставя сама да шетам? Кажи й прочее да ми помогне.“
Исус й отговори и рече: „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само
потребно. И Мария избра добрата част, която няма да й се отнеме.“
Та тази вечер Марта отиде при съседката си Тамар, жената на Яков Грюнфелд, родилката; и като видя Марта, че огнището ще угасне, сложи дърва и седна пред огнището да разпали огъня. А когато се изви пламък, Марта мълчаливо се загледа в него.
Тогава госпожа Тамар рече:
— Колко сте добра, Мартичке. Толкова грижи полагате — просто не знам как ще ви се отплатя.
Но Марта не каза нищо и не откъсна поглед от огъня.
Тогава госпожа Тамар се обърна към нея и я попита:
— Вярно ли е, Мартичке, че днес у вас е идвал Назаретският Рави1?
И отговори Марта:
— Идва.
И плесна ръце госпожа Тамар и каза:
— Колко сте щастлива, госпожице Марта; разбира се, у нас той не би дошъл, но вие заслужавате, вие сте толкова добра стопанка…
Тогава Марта се наведе над огъня, припряно занарежда дървата и рече:
— Какво да ви кажа, госпожа Тамар, вдън земя ми идеше да се проваля. Можех ли да си помисля, че сега, преди празниците… Хубаво, мисля си аз, най-напред ще опера… Нали знаете, нашата Мария час по час си сменява бельото. Та хвърлям аз на един куп мръсното бельо и по едно време чувам: „Добър ден, момичета“, ето го, застанал на прага! Аз се развиках: „Мария, Мария, ела по-бързо“, да ми помогне де, да приберем купчината ризи… Марчето долетя разчорлена и щом го видя, започна да вика като обезумяла: „Учителю, Учителю, вие ли сте дошъл у нас?“, и туп — ето я на колене пред него, разхълцана, и му целува ръцете; — госпожа Тамар, чак аз се засрамих заради нея, какво ли си е помислил Учителят, такава една побъркана истеричка, че и тия мръсни парцали навсякъде, едвам успях да му кажа: „Седнете, Учителю!“, и взех да прибирам бельото; а Мария го дърпа за ръка и хълца: „Учителю, говорете, кажете ни нещо, Рабони!“2 Представяте ли си, госпожа Тамар, тя му вика Рабони! А пък навсякъде толкова разхвърляно, нали знаете, когато се пере, а и непометено — какво ли си е помислил ТОЙ за нас!
— Знаете ли, Мартичке — успокояваше я госпожа Грюнфелд, — мъжете обикновено не забелязват, че е разхвърляно. Знам ги аз тях.
— И така да е — заяви Марта с остро пламтящ поглед. — Но ред трябва да има. Погледнете, госпожа Грюнфелд, когато Учителят беше на обяд у оня, митничаря, тогава Мария можа да му умие нозете със сълзите си и да ги избърше с косата си. Ще ви кажа, госпожа Тамар, такова нещо аз не бих се осмелила дори да помисля, но поне подът, на който ще му предложа да стъпи, ми се искаше да бъде чист. Това да. И да простра пред него хубаво килимче, онова от Дамаск. А не мръсното бельо. Да му бърше краката със сълзите и косите си, виж, на това Марчето е способна; но да се среши поне, когато дойде той, не; и да избърше пода пред него, това също не. Курдиса се на земята пред него, ококори ей такива очища и хайде, разказвай сега, Рабони!
— И разказа ли ви нещо? — с жадно любопитство попита госпожа Тамар.
— Разказа — отговори бавно Марта. — Усмихваше се и говореше на Мария. А аз, нали знаете, най-напред да прибера бельото, после пък да му поднеса поне малко мляко, макар и козе, и късче хляб — видя ми се съсипан и уморен; идеше ми да му кажа: „Учителю, ще ви донеса възглавница, починете си малко, подремнете, ние ще бъдем по-тихи от водата, няма да дишаме дори“ — но нали знаете, госпожа Грюнфелд, човек не му дава сърце да го прекъсне. Не ми остана нищо друго, освен да ходя на пръсти около него, та дано Мария се сети да млъкне и пази тишина, ама къде ти! „Говорете още, Учителю, моля, моля ви, още нещо“, а той, добрякът, се усмихва и говооори…
— Ах, колко ми се иска да чуя какво е казал — въздъхна госпожа Тамар.
— И на мене ми се искаше, госпожа Тамар — отвърна й сухо Марта. — Но нали някой трябваше да изстуди млякото, та да му бъде по-приятно. Пък трябваше да се намери и малко мед за хляба. След това отскочих до Ефраимови — обещала бях на Ефраимица да наглеждам децата й, докато тя е на пазара, — така е, госпожа Грюнфелд, и старите моми като мене понякога са полезни за нещичко. Поне брат ни Лазар да си беше в къщи! Но Лазар, като видя на заранта, че ще перем, каза: „Ясно, момичета, тая не е за мене, измъквам се, но ти, Марто, внимавай и ако видиш да минава оня билкар, ливанецът, купи от него гръден чай“ — той, наш Лазар, госпожа Тамар, все нещо се оплаква от гърдите си, много отслабна напоследък. Та си мисля аз, дано Лазар се върне, докато Учителят е у нас — аз вярвам, госпожа Грюнфелд, че ТОЙ може да излекува Лазара; като чуех някой да минава отвън, все изтичвах пред къщи и виках подир минувачите: „Господин Ашер, господин Леви, господин Ишахар, ако видите брат ми Лазар, кажете му да се върне веднага, ама веднага да се върне в къщи!“ На всичкото отгоре и следя да не изпусна билкаря — не знаех кое по-рано да сторя.