— Знам аз — рече госпожа Грюнфелд. — Със семейството само грижи има човек.
— Оставете грижите — каза Марта. — Ами на човек все му се иска и той да чуе Словото Божие, госпожа Грюнфелд. Аз съм една глупава жена, слугиня съм си и нищо друго — казвам си, все някой трябва да свърши тая работа, някой трябва да готви и пере, да кърпи парцалите и чисти паяжините, какво да правиш, като нашето Марче не го бива за тия работи. Тя вече не е толкова красива както някога, госпожа Тамар; но тя беше такава хубавица, че… че… че аз просто трябваше да й слугувам, разбирате ли? А при това всеки ме смята за злобна, госпожа Грюнфелд, вие разбирате от тия неща, може ли злобната и нещастна жена да сготви нещо свястно, а пък аз не съм лоша готвачка. Щом като Мария е красива, поне нека Марта да готви добре, кажете, не съм ли права? И защо ли ви ги разправям, госпожа Тамар, нима вие не знаете тези неща: понякога човек само за малко скръсти ръце, за много малко, и му дойдат едни такива странни мисли; струва ти се, че някой някъде ще ти каже нещо или ще те погледне някак си така… сякаш да ти каже: Дъще, с любовта си ни обгръщаш и се раздаваш цяла, с тялото си бършеш праха и поддържаш съвършена чистота на душата си; ние влизаме в твоя дом, сякаш това си ти самата. Марто, и ти по своему силно си любила…
— Наистина е така — каза госпожа Грюнфелд. — А ако имахте шест деца като мене, Мартичке, тепърва щяхте да разберете…
Тогава Марта каза:
— Госпожа Грюнфелд, когато неочаквано дойде ТОЙ, Учителят от Назарет, аз просто се ужасих: може би… може би идва да каже онова хубаво нещо, което, стори ми се, бях чакала толкова години, а то да се случи такова безредие в къщи! Сърцето ми заседна в гърлото, дума не можах да кажа; помислих си: ще мине, каква глупава жена съм, ще взема през това време да натопя бельото и ще отскоча до Ефраимови, ще пратя да повикат наш Лазар и ще изпъдя от двора кокошките, да не го смущават. След това, когато турих всичко в ред, ме обхвана една такава прекрасна увереност: сега съм готова да чуя словото Божие. И аз тихо, тихичко отидох в стаята, където седеше ТОЙ и говореше. Мария седеше в краката му и не сваляше очите си от Него…
Марта сухо се засмя.
— Мина ми през ума как ли бих изглеждала АЗ, ако се бях ококорила така срещу Него! В този миг, госпожа Грюнфелд, Той така мило и открито ме погледна, сякаш искаше да ми каже нещо. И аз изведнаж виждам: Боже, колко е мършав! Нали знаете, никъде нищо свястно не му се случва да хапне, а хлябът и медът си стоят почти недокоснати. Тогава ми мина през ума: гълъби! Ще му приготвя гълъби! Ще изпратя Марчето да донесе от пазара, а през това време Той ще си почине малко: „Марче — казвам й аз, — ела за малко в кухнята.“ А Мария нищо, сякаш е сляпа и глуха.
— Не е искала да остави госта самичък — опита се госпожа Тамар да успокои Марта.
— По-добре да се беше погрижила да го нахрани с нещо — остро възрази Марта, — нали това ни е работата на нас, жените? И като видях, че Мария не чува, а само гледа като в изстъпление, тогава… госпожа Тамар, аз дори не зная как се случи това, но аз не можех да не го кажа. „Господи — казах аз, — нима ти е безразлично, че сестра ми ме оставя сама да прислужвам? Кажи й да ми помогне в кухнята!“ Ей тъй, без да искам, го изтърсих…
— Е и той каза ли й? — попита госпожа Грюнфелд.
Трескавите очи на Марта се наляха със сълзи.
— „Марто, Марто, усърдна си и се грижиш за много неща, ала едно е нужно, Мария е избрала по-добрата част и нея никой не ще й отнеме…“ Ей така някак го каза, госпожа Тамар.
— И това ли е всичко, което каза — попита госпожа Тамар след известно мълчание.
— Всичко, доколкото зная — каза Марта, като бършеше грубо сълзите си с ръка. — След това отидох да купя гълъби — разбойници са тия на пазара, госпожа Грюнфелд, — опекох ги, а за вас сготвих супа от дреболиите…
— Знам си аз — рече госпожа Грюнфелд. — Вие сте много добра, Мартичке.
— Не съм — рече троснато Марта, — Знаете ли. За пръв път ми се случва да оставя гълъбите недопечени. Те че бяха корави, корави бяха, но и аз — нещо не ми вървеше тоя път. Какво да правя, госпожа Тамар? Но аз имам безкрайна вяра в него!