Толкова ли е един живот? Господи, защо човек се ражда?
Противно на отдавна установената си природа, Марта бутна любимата книжка небрежно, стана и се облече бързо.
Излезе и тръгна сред приказните снежинки, задъха се, усети решителност, а веднага след това и бодрост, заслуша се в това само ней познато „хруп-хруп-хруп…“ под краката й.
Марта спря пред първия павилион, който зърна, и купи пет мартеници.
Едни бяло-червени черешки за себе си.
Едно смешно шарено коте с пискюлчета, което сложи в плик, написа отгоре: „Конго, Киншаса, посткутия 555, арх. Староселски, подател Марта“ — и отиде до пощата да го изпрати.
Един космат мечок за доктор Савов.
Два чифта „Пижо и Пенда“ — за децата на единствената й приятелка, останала като скала (Ваня, и „скала“, моля ти се — тъй дребничка и винаги разтреперана от една крехка усмивка), останала единствено Ваня — през годините и толкова усложнените прости неща на живота.
След пощата (разписката шумна в ръката й като лист, неволно откъснат от гробище) Марта се запъти енергично към Ваня. Те бяха в къщи — и Ваня, и мъжът й, и децата. Зарадваха й се, пиха кафе — всичко протече, както обикновено. Но децата не подскочиха до тавана от скъпите мартеници на леля Марта. Те имаха свои. Обикновени, ситни „жълъдчета“, които подскачаха на якичките им като живи. И — това е всичко, разбира се, бяха им купени от мама.
Останаха доктор Савов и тя. Десет минути след като излезе от Ваня (стиснати зъби, „хруп-хруп-хруп“ — като тик вътре в душата й), беше пред болницата.
Портиерът я поздрави и се усмихна. (Имаше един милион такива познати.) Една сестра й каза, че изглежда отлично (все едно нищо, че сега Марта изглеждаше като изрязана от картон), друга й стисна ръката. Пререди чакащите, чукна формално на вратата и влезе при доктор Савов.
— О! — каза той искрено радостен.
— Добър ден — каза тя.
На ревера на престилката му се люлееха два дълги копринени пискюла — може би по-дълги от педя. Бял и червен. Бял, като памуците, които Марта смътно помнеше в ръцете на този човек, надвесен над нея, и червен — като кръвта й, която те отнасяха в кофата.
— Как сме? — попита докторът колкото зарадван от неочакваната визита, толкова и притеснен от прекъсването на работата му с пациента.
Никакъв рунтав мечок не беше той, тя само си измисляше. Една трепетлика бе той — стокилограмовият спортсмен в бяла престилка. Огромен ствол с един милион листа по него, които щяха да спрат да потреперват от радостите, страданията, надеждите, отчаянията, злото, доброто и всичкото из въздуха, който избистря и мъти живота само когато едно неизбежно „трас!“ оповести кротко и ясно, че туй е то сбогомът, туй е то откъсването от яките корени и ето — стволът с грохот ще се отмести от вечната пътека на живите, та да направи място на други, бъкащи с любовта, още по-живи и от него.
— Отлично — каза Марта. — Всичко е о’кей. Минавах наблизо и се отбих да ти донеса мартеница.
Той взе мечока от ръката й, погледна я с най-милите си очи (които при него бяха и професия), та каза:
— Марта… Мартеница… Само ти можеш да го измислиш толкоз на място.
Мечокът имаше игла, доктор Савов се огледа и го забоде на календара зад гьрба си. Като се обръщаше отново към нея, огромните пискюли на ревера му (как разкошно разцъфтяват дебелите стволове с нежни листа), да, пискюлите на ревера му се люлееха…
— Не искам да ти преча — каза Марта. — Довиждане.
— Обади се! — каза искрено доктор Савов.
— Непременно — каза тя, като ръката и избърза с вратата и едно „но“ от опашката на думата си остана само за нея.
След болницата Марта влезе в първата закусвалня и изпи едно кафе. Права — като в чакалня. Две цигагари изпуши с него. Третата смачка почти цяла, плати с голям бакшиш и бързо излезе.
Тя купи четиридесет и три мартеници от най-близкия павилион. Взе такси и каза адреса на най-близкия от онези домове. Когато стигнаха, даде голям бакшиш и на шофьора.
— Какво обичате, другарко? — любезно я попита възрастният, кротък човек с престилка, на когото тя се представи.
— Ами… нищо особено — каза Марта. — Нося за децата мартеници. Имам… някакъв повод. За здраве. Може ли да им ги раздам?
Човекът с престилката въздъхна незабележимо — като че ли нещо видимо излезе от него и го обви в светлина.