— Другарко… — тихо каза той. — Не знам… какво да кажа. Толкова години съм тука… Елате, елате! Заповядайте!
Той я заведе при децата. Те бяха по-малко от четиридесет и три и за някои имаше по две мартеници. Настана боричкане, смехория — гласът на Марта се извиси.
— Всички ли имат сега? — попита тя накрая.
— Да-а-а! — извикаха децата.
Тя ги огледа и забеляза едно момче, което мълчеше. То беше русо и ужасно слабо — изглежда, костите му толкова бързаха да го направят мъж, та щяха да му пробият кожата.
— А ти? — попита го Марта.
— Какво аз? — направо грубо я попита и момчето.
— Как какво? — зададе третия въпрос от диалога дарителката на мартеници и с решителна крачка отиде при него. — Каквото на всеки, разбира се, и на теб.
Момчето се изчерви силно.
Марта разрови чантата си и откри, че са останали пет мартеници.
— Пет — каза тя. — Последен си, но пък за тебе са пет. А, не. Чакай. За тебе са четири, защото едната си е за мен.
Докато окачваше четирите мартеници на момчето — дългокрако и мълчаливо като щъркел, — Марта изтърва шала си и побелялата й коса потече по рамото му.
— Каква мартеница! — тихо каза човекът с престилката.
— Коя? — попита Марта. — Всичките горе-долу са еднакви.
— Не, нищо — каза човекът. — Аз не за това. Аз си измислям. Нищо, нищо.
Все тъй заливан в нежна светлина, която извираше от самия него, човекът — прекарал половината от живота си между самотни момиченца и момченца — наистина беше видял една великолепна, жива мартеница, — която тайно си подари и която дълго щеше да помни.
Червеното — бузите на момчето.
Бялото — косата на тази жена.