Той демонстративно озъбва малка усмивчица — колкото да покаже, че и това му е по силите. Камърбанд се потупва по шкембето в знак, че и той също е достатъчно порасъл за тази, пък и за цяла камара други шегички.
Джо Спорк приема това за специално изпитание. Усмихва се любезно, дори мило — човек, който знае какво е да имаш странно име и не изпитва желание да се изсмее. Вместо това протяга ръка и на двамата си гости. Камърбанд се ръкува лекичко. Кожата му е много мека и ръкостискането е нежно, но ентусиазирано. След малко Джо се откопчва и се обръща към Титуисъл.
Той не се навежда напред за размяна на поздрави. Остава изправен и неподвижен, чувства се удобно в собствени води. Ръкува се, сякаш нащрек, че Джо може всеки миг да се подхлъзне и да падне и в такъв случай би му потрябвала опората на здраво стъпилите му обувки осми номер[15] и силата на скелетоподобните му бедра. Косата на Титуисъл е доста оредяла — същински ореол, обгърнал главата му като власинките на спаружена праскова. Заради това е невъзможно да се прецени възрастта му. Четирийсет и пет? Шейсет?
Гледа право в лицето на Джо, твърде спокойно и без притеснение. В очите му — които са сиви и благи — не се забелязва и искрица нехаресване или неодобрение. По-скоро са очи, които излъчват съболезнования или медитират. Титуисъл разбира, че разни малки неразбирателства възникват редовно и че интелигентните и целеустремени хора винаги са в състояние да ги заобиколят по един или друг начин. Ако Джо се подхлъзне, Титуисъл няма да се поколебае да го подкрепи. Не вижда причина за неприятни сблъсъци между хора, които в момента са на противоположните страни на законова партия тенис. Преди всичко е приятен човек.
Джо открива, че всичките му стари, неизползвани и нежелани инстинкти се юрват към повърхността.
Тревога! Тревога! Натискай сирената за потапяне и изпразвай цистерните! Плавай тихо, потапяй се дълбоко!
Чудно каква ли е причината. Поглежда към ръката, която още стиска неговата, и не вижда часовник. Джентълмени от този сорт рядко оперират без часовници, но пък те предават по нещо за личността на собственика си. Разбира се, ако човек желае да избегне подобна комуникация… Погледът на Джо се стрелва към палтото на Титуисъл и открива онова, което търси: джобен часовник на верижка, без никаква украса. Няма амулети, няма масонски значки, няма клубни лога. Липсват лични знаци или емблема. Никакви военни пагони. Празно, голо пространство на изложена на показ вещ. Джо връща поглед на китката. Бутонели. С обикновени глави. Вратовръзката също е масово производство. Този човек е загадка. Скрил е същността си.
Джо поглежда отново към лицето на Титуисъл. Взира се в ясните му, добронамерени очи и открива, че е сигурен точно в едно: че мистър Титуисъл, добродушният любител на шери и член на съвета в град Бат, би си останал с все същото състрадателно и доброжелателно изражение на лицето, дори ако те души със струна от пиано.
Тревожен, майсторът отпуска на своята нощнопазарна персона краткосрочно разрешение за пребиваване на повърхността.
След като приключват с формалностите, Камърбанд сяда и разтваря в скута си тефтерче. От този ъгъл изглежда дори още по-странно, отколкото когато Джо го видя да препуска по „Куойл“. Главата му е с почти съвършено крушовидна форма. Мозъкът навярно е натикан в тясното пространство отгоре. Бузите му са големи и тлъстички, така че, ако беше елен или пък камбала, щяха да предизвикат приток на радостно слюноотделяне у любителите на тлъстите храни и деликатеси. Лъха силно на разреден, но смрадлив парфюм. Тази марка рекламират младежи на сърфове, които от морето влизат безгрижно право в тропически казина с добре надарени, тъмнооки жени. Смрадливката се продава в бутилка с вид на ананас от прозрачно стъкло. Твърде младежки е за дебелия гост, а и не прикрива вонливата Eau de Cummerbund, негов естествен телесен секрет.
— Въпросът бил малко деликатен? — напомня им Джо.
— Боя се, че да — съгласява се Титуисъл.
— За какво се отнася?
— За вещите на починалия ви дядо.
— На дядо ми ли?
Безвредна тема е, а и Дениъл Спорк не е бил нито обирджия, нито изплескан с кръв бандит — за разлика от сина си, — но все пак още повече изправя Джо на нокти.
— Да, точно така. Мистър Дениъл, струва ми се.
— И какво за него?