Жертвата е на средна възраст и навремето е бил умерено дебел. Сега кожата му виси като влажно, сиво тесто по костите. Писъците му започват проточени и пискливи, след това се снижават до отвратително неспирно скимтене.
— През първия месец се молеше — обяснява Шем Шем Циен. — След това ругаеше. Сега лае. Свел съм го до нивото на животно. Силно подозирам, че ме обожествява. С времето ще го превърна в глина. Ще посадя рози в него. Може би ще изчакам, докато умре, а може би не. Но Господ продължава да пази мълчание — безконечно и потискащо. Смятам това за разочароващо.
Шем Шем Циен махва отново с ръка и слугите му покриват пищящия епископ, а намотката съска и цвърчи, щом конвулсиите на жертвата пръсват пот по нея. Звукът е приглушен, но не и заглушен от тъканта. Опиумният хан за миг се угрижва, хванат в простъпка.
— Моите извинения, капитане. Това беше грубо. Моля, седнете. Хапнете. Онова, което желаех да ви обясня, е, че… много хора имат мнения по темата. Никой не разполага с познания. Не се интересувам вече от първото, само от пълно и непоклатимо потвърждаване на второто.
— Разбирам.
— Не разбирате. Но ще разберете. Търся да узная Бога, като стана по-подобен на Него. Поради това съм възпроизвел много от делата на Господа, както са записани в множеството ни свети книги. Отцеубийство? Да. Извършил съм братоубийство, отцеубийство… заклах няколко поколения. Бял милостив — ужасяващо милостив. Капризно милостив. Милостта ми е побърквала хора. Правил съм толкова чудовищни неща, повтарял съм злодеяния така отвратителни, че жестокостта ми е вдъхнала страх на народи велики и могъщи. Дори на вашия собствен. Давил съм хора с хиляди. Изтривал съм животински видове от лицето на земята, намалявал съм цели популации със зарази. На онази рамка съм спирал сърцето на господин епископа. То престана да бие — за цялата досегашна история на Земята това е основният признак на смъртта. И се пресегнах в земята, и го призовах назад. Върнах го в тялото му. Понеже го пожелах. Понеже това е богоугодно дело. И никога, капитане, никога не обяснявам постъпките си — освен на вас тази вечер, така че да ми станете пророк в двора на английския крал. Разбирате ли? Бог е индиферентен и мълчалив, и чужд на нас. И такъв ще стана и аз. Ще се издигна през ужаси и катастрофи и по този начин ще ставам все по-близо и по-близо до Него. Ще се превърна в Негово огледало. Ще си говоря с мълчаливия Бог, капитане. Само аз от всички хора ще позная Бог като равен. И тогава ще видим…
Зад драперията бившият епископ залайва шумно. Шем Шем Циен се мръщи и запраща чашата си. Бръмченето на медната намотка рязко спира. Чува се кашлица, а сетне хлипане, което бързо затихва.
Мътните го взели.
Англичанинът поднася своята чаша към устните си в знак, че е възприел казаното, и се чуди как ли да продължи.
— Как ви се струва Лондон, капитан Банистър?
Въпросът е рязък и груб. Отеква надолу от далечния край на масата, от купчината възглавници, където Шашавата Кейти смуче супа през златна сламка. Шем Шем Циен затваря за момент очи. Дипломатичното бърборене с агент на чуждестранна държава е като флирт — особеност на този вид общуване е, че в никой случай не го подпомага присъствието на възрастна роднина с огромно презрение към разговорите на всички останали.
— Разбира се, бушува война — отвръща извинително Джеймс Банистър, — така че, боя се, градът, какъвто го помните, е силно изменен, поне в момента.
— Какво? — Вързопът парцали свива длан около едното си ухо. — Какво рече?
— Казах, че бушува война, мадам!
— Ми че много ясно! И по мое време имаше бойни курви! И луди млади, дето ще се пробват и на почтени момичета. Отвратително! — Тя се подхилва.
— Вдовстващата хатун не чува добре — промърморва Шем Шем Циен. Под напора на майчината напаст гланцът на филмова звезда полека-лека се оронва от физиономията му.