— Тогава бъди по-нисък от тревата!
Джо се мръщи упорито.
— Ами ДДС-то ми?
Мърсър го зяпва.
— Какво?
— ДДС-то ми. Трябва да си оправя документите за работилницата. Иначе всичко ще рухне. Може да изгубя халето.
— Джо, моля те…
Джо Спорк се прегърбва. На практика заприличва на човек-костенурка и може да остане в черупката си и петдесет години още, докато доводите на Мърсър не пресъхнат и не се разпаднат на прах.
— Това е домът ми, Мърсър.
— Ще пратя някой да донесе документите ти. Ще ги оправим и ще ги доставим чрез фирмата. Но сега не е моментът да се притесняваш за ДДС. Ясно ли е?
— Имам си задължения, Мърсър.
Адвокатът го гледа известно време със странно изражение.
— Задължения.
— Да.
— Към себе си? Към Джойс? Трябва да знам за тези задължения.
— Защо?
— Понеже твоите задължения са важни. Трябва да ги взема в сметката. Мислех си, че защитавам само теб. Ако има още нещо, трябва да го знам.
— Той ми беше приятел! — виква Джо изведнъж. — Това е всичко, което искам да кажа. Предполагам, вече няма особено значение, нали? Той беше досаден и шумен и ме забъркваше в неприятности. Но никога не се е налагало да оставам сам, ако не съм го искал. Насреща ми стоеше Били, а сега е мъртъв. Нали?
Той е станал на крака, стои със свити пръсти и вдигнати длани, разкрачен на нивото на раменете. Миротворец, който сам се настройва за бой. Спира, поглежда надолу, вижда си Ръцете и ги прибира.
— Съжалявам.
— Недей. Аз също го харесвах. Вбесяващо малко копеленце… — Мърсър изсъсква през зъби. — Но това е всичко, нали? Нямаш някакви други важни тайни?
— Това е всичко.
Дръзката рецепционистка се размърдва в креслото си. Някаква част от долното й бельо изстъргва съскащо, с което привлича вниманието.
— Какво бихте сторили, ако имахте свобода на действие мистър Спорк?
— Свободен съм.
— Е. Да приемем, че заплахата я нямаше. Какво ще сторите?
— Ще поспя. И ще взема душ. Ще ида в „Хартикъл“ и ще проверя как стоят нещата с дядо ми. Ще прибера от сейфа джазовата му колекция и проклетата златна пчела! Искам да съм в течение!
Ох.
— Добре — кима Мърсър. — Благодаря ти, Поли. Джо… В твоето положение има някои правила. Става ли? Те са следните: не приемай нови хора в живота си. Бъди параноичен. Бил ти е показан остенът. В някакъв момент ще ти покажат и моркова. Всичко това е лъжа. Няма морков. Двамата с Поли сме единствените ти приятели. Ние сме целият морков, с който разполагаш. Ясно ли е?
— Да.
— За идните дванай-сет часа или някъде там е много вероятно да ни е дадена почивка. Разиграва се нещо особено голямо и ти си в периферията му, но освен ако не се опитваш активно да ме измамиш, което би било много лошо…
Джо клати трескаво глава.
— …тогава имаш шанс да се измъкнеш. Ако се постараеш да се държиш много умно и да се правиш на видимо безинтересен — и ако след скорошното си отъркване с много широкия и притеснителен свят на властта се гмурнеш като къртица в къртичината си и не се показваш — има изумително малка, но приятна вероятност да не те безпокоят повече. Подозирам, че това е най-прекрасното възможно желание… но за да се случи… трябва да станеш незначителен.
Джо умува. После, с колебание, което счита за много странно, кима. Разбира довода, разбира го всъщност дори по-добре от възбудения Мърсър, чийто собствен живот е съшит от мигове на значимост, публични представления и от време на време по някоя катастрофа. Избраният от сина на Матю път е точно противоположен: бъди тих, бъди покорен, остави света да те похлупи и да тече около теб незабелязан. Люлей се с вятъра. Понеже високите дървета ги удрят светкавици, а високата царевица се чупи при буря. Детско обещание: ще имам живот, не легенда.
И въпреки това в момента се чувства като страхливец вместо като достоен човек. Били е мъртъв и Джо е нападнат от странници от някаква сенчеста Британия, където правилата не важат. Някаква недооценена част от него е ядосана и налита на бой, иска отговори и конфронтация, иска да бъде съдена и счетена за права и не желае да се представя като дребен човек пред Дръзката рецепционистка.
— Трябва ти душ — казва Поли. — Мърсър, той току-що е загубил приятел и иска да стори нещо по въпроса. Трябва да се окъпе и да пийне чаша чай, има и нужда да поседне някъде и да остави нещата да се уталожат малко.
— Точно така — съгласява се Джо, понеже Поли го е казала, но после осъзнава, че това май е истина. Кожата го досърбява само при мисълта за горещ душ.
— Всъщност — вмята рецепционистката — една вана ще му дойде дори още по-добре. С патенце. И може би препечена филийка.