— Ах. Ами… натоварен съм да придобия дневниците на дядо ви и всякаква кореспонденция, с която бихте се съгласил да се разделите. Заедно с всички образци на работата или инструментите му, които все още се намират във ваше владение. И всякакви странни предмети.
— Ясно.
Всъщност не е ясно — или по-скоро отчасти е ясно, но Джо не може да определи какво точно.
— Упълномощен съм да преговарям за продажбата, така че да стане бързо и да уредим изземването. Новите експозиции обикновено отварят през януари и приготвянето им отнема известно време, така че то е от значение. Посещавали ли сте музея?
— Не, не съм запознат с него.
— Малцина са! Срамота. Но кураторите наистина вършат изумителна работа. Изграждат експозициите така, че наистина умело да ги демонстрират. Непременно трябва да ни посетите!
— Звучи великолепно.
— Щом видя предметите, разбира се, ще мога да ви дам подобра представа каква сума ще сме склонни да заплатим — но разполагам със значителен бюджет. Американски пари, сещате се, не британски. С допълнителни нулички, ако ме разбирате.
— А има ли конкретни предмети, които ви интересуват? Разполагам с малък набор твърде обикновени инструменти, които са принадлежали на дядо ми. Макар че, струва ми се, при мен е и щипката за маса, която е изобретил за гравьорство. Найинтересните вещи, боя се, баща ми изхвърли твърде неформално, докато дядо ми беше още жив…
О, и още как. Дениъл Спорк — премерен и крехък — беше способен с крясък да разтърси покрива и да събори основите на къщата. Кълнеше сина си, че е змия, престъпник, измамник. Нарече го пълзящата буболечка без концепция за чест, без разбиране за нищо добро в човечеството. Обяви го за зъл. И майката на Джо, разплакана и вкопчена в ръката на Матю, порицаваше Дениъл. „Не говори така, Дениъл, моля те! Моля те. Той не е знаел!“
Но Дениъл Спорк гореше с праведен плам. И последната опора на вярата му бе надве строшена. От това светът обедня — и Матю, плът от плътта му, лъжливо и недостойно за прошка копеле, беше слабата брънка във верига от толкова невероятна важност, че нямаше начин да се изрази като цяло. Дениъл му обърна гръб и трепереше, тресеше се и отблъскваше всички членове на семейството. А после слезе в работилницата си да прерови останките от „огнената разпродажба“ на Матю и да провери какво е оцеляло и какво има смисъл да се връща към живот. Едва след половин ден, прекаран в ровене из книжата си и трупане на късчета и парченца на работната маса, с уста все още като горчива черта от болка и с Часовника на смъртта, сложен притеснително пред него да отброява всички тези черни мигове от живота му, старецът погледна към останалите боклуци и започна да се успокоява. Дневникът му, да, той беше запазен. Скицниците се намираха при приятел в занаята и можеха без съмнение да се върнат. Сандъчето му с инструменти го нямаше — магическа вещ с лостове и зъбчатки, която се разтягаше и разгъваше в миниатюрна работна маса, — но самите инструменти бяха налични.
След като подреди в редица оцелялото си съкровище, Дениъл го обикаляше и гукаше на вещите си, отваряше тефтери и галеше кутии, и накрая с доволен вик вдигна колекцията си от джазови плочи, стари, на седемдесет и осем оборота, скътани в предназначена за тях чанта.
— Франки — промърмори той. И след това изръмжа към сина си. — Майка ти!
Единствен Джо — по-нисък от тревата, спотаен сред тази живописна, зловеща караница на възрастните — успя да проникне през гнева му и дори неговият вид само развихри мъката на стария майстор, която се оказа дори по-ужасна.
— Не — отвръща Титуисъл. — Нищо конкретно. Необичайните предмети винаги се котират по-добре, разбира се. Идиосинкратични работи. Непрактични. Или дори интригуващи.
В същото време ръцете му — вдигнал ги е с дланите нагоре, за да предаде искреността си — го предават. Те проследяват очертанията на странен предмет, отсъстващо го рисуват във въздуха, докато говори. Предмет, който Джо е видял наскоро. Странна вещ, с която на теория един джентълмен от верига шотландски музеи може и да е запознат, но чиято връзка със самия Джо би трябвало да е пълна мистерия за него. Във всеки случай що за музей праща двама души с анонимни вратовръзки и празни погледи чак до Лондон, просто ей така? Нима си нямат електрически телефони в Единбург?
Камърбанд досега си е мълчал, заслушан и загледан с извънреден интерес, и от време на време си е водел бележки с нечетлив почерк. Горните листчета на тефтерчето, което ползва, са набръчкани, понеже дланите му са влажни и защото натиска много силно с евтината си писалка от супермаркета — тънко пластмасово стило, което вече се е пукнало в единия край и което от време на време пъха между устните си, за да го подъвче. Сега го вади и мирисът на устата на Камърбанд се добавя за миг към аромата на тропическо-плодовия одеколон, възхитително отвратителен полъх на вкиснала мента, развалени зъби и бъбреци.