В последно време този термин се смята за мило обръщение, но от устата й излиза с реална тежест и Джо увесва глава.
— Е, станалото — станало — продължава Поли. — Да вървим.
— Какво?
— Ти смяташ, че трябва да идеш някъде. Значи отиваме. Но ще го сторим умно и с това имам предвид, че ще го направим по моя начин.
— Какво?
— Моля те, спри да повтаряш „какво“. Кара ме да се съмнявам в интелекта ти. Ще те заведа да свършиш толкова важната за теб работа. Можеш да ми обясниш по пътя. Когато го направим обаче, ще бъде съгласно правилата на Поли, не тези на Джо, понеже моите правила са умни и практични, а твоите — много странни и объркани. Ще сторя това за теб, но не на цената на твоята или моята свобода. Разбрахме ли се?
— Да.
— Ти ще седиш ниско приведен на задната седалка на колата ми и ще носиш много голяма, отвратителна шапка, която купих за една сватба, накичена е с плодове. Ще се увиеш в дантелена завивка и ще се сгърбиш, така че който те погледне, да види ниска, дебела стара вещица, която привлекателната й племенница вози наоколо.
— Ох. Добре.
— Ето тук е моментът за благото на вътрешния си мир да попиташ: „Защо ми помагаш?“.
— И защо?
— Понеже смятам да инвестирам сериозно в акции на Джоузеф Спорк и нямам желание да ми отнемат тази възможност. Освен това твоята вярност към правото дело, надмогваща на разумното мислене, говори добре и за романтичната ти душа. Струва ми се слабо вероятно да се наложи да те отлепвам от някоя естонска студентка по мода или друга подобна харпия в която и да било точка от съвместния ни път заедно, ако поемем по такъв. Това е качество, което едно момиче трябва да цени далеч над здравия разум, макар че по този начин ще се натовари със задачата да те опази жив в лицето на собствената ти сериозна мухльовщина. Така. Или го правим по моя начин, или си върви и сбогом.
— Ох! Не. По твоя начин. Абсолютно.
— Добре. А сега ме изчакай тук. Понеже се кълна, че ако ми избягаш, ще те хвана и ще ти причиня ужасни неща.
— Ох.
— А после, Джо, имай предвид, че и ти ще трябва да ми причиниш ужасни неща, за да компенсираш изпускането на влака от „Финч Кемикълс“ в четири и петдесет и една.
— О, разбира се, да. Естествено!
Поли Крадъл го възнаграждава с разтопяваща мозъка усмивка.
— Тогава можем да тръгваме.
Маскиран като господин Жабока, който бяга от клиниката[88], Джо Спорк се взира в дома си от задната седалка на колата на Поли Крадъл.
„Куойл Стрийт“ е чужда държава, превзета от сини лампи, полицейски микробуси и частни охранители. Самотен офицер в цивилни дрехи се мотае наоколо, грижи се за реда и надзирава безпорядъка — тук е в случай, че собственикът (известен с престъпните си връзки и в момента личност, представляваща интерес поради текущо разследване на убийство) се върне и вдигне пара. Трима едри типове мъкнат часовник в дълга кутия Александър Единбургски“, 1810 г., и са оставили топузите „а се люлеят, така че право пред очите на Джо те се търкулват яавътре в кутията и разбиват циферблата през стъклената вратичка. Той се чуди дали носачите са инструктирани да бъдат колкото се може по-брутални с вещите му. Онзи проблясък там под лампата — ами това е махалото, до него се търкалят парчета от много изискан, ръчно изрисуван циферблат! Сега стъклото е на сол и махалото все едно е радиестезична пръчка. Джо проследява как друг тип изнася Часовника на смърт в меча прегръдка, малко по-нежно. Типично. Единствената вещ, която наистина не би имал против да види строшена.
— Насаждат те на пачи яйца — обяснява Поли Крадъл.
— Какво?
— Правят ти номер. С целия този хаос и объркване. Оставят сред вещите ти място за вместване на улики впоследствие. Когато търсят истината, ченгетата са много пунктуални… — Тя се обръща към него. — Не гледай така изумено. Аз съм Крадъл.
— Този часовник — мърмори Джо — е на двеста петдесет и девет години. Никому не е сторил зло.
— Съжалявам, Джо.
Заинтригуваният полицай надзърта към колата. Поли Крадъл не му обръща внимание.
— Всъщност не е мой. Тоест аз го притежавам, но никога не съм възнамерявал да го задържа — Джо свива рамене. — Взех го, за да го продам. Но е… истински. Човек може да прекара цял живот в размисли какво се е случвало пред него, как е получил всичките си дребни белези. Според мен е ходил в Америка и Индия. Имам доказателства. Този часовник е видял възхода и падението на империята. Надживял е кралица Виктория. Дядо ми щеше да каже, че догмата на часовника е в неговата издръжливост. Или може би в майсторската изработка.