— Хубаво — казва майсторът и Джен кима.
Глухо бълбукане откъм борда на влекача, който гледа към водата, обявява, че китоловецът е бил пробуден от сън. Мирисът на горящо в разнобойния двигател евтино гориво се разнася над корабчето. Бебето се мръщи.
— Прилив! — подвиква Гриф. — Време да потегляме! — поколебава се. — Имаш ли нужда да дойда с теб?
— Не, Гриф — казва Джо твърдо. Има си ограничения на даровете на доверието, които е способен да приеме. — Мога да се справя с извънбордовия. Ти си ме водил за риба, помниш ли? Няма да ни има само десет минутки…
Допълва наум: И за малко да се разбием в кораб на граничния патрул, понеже ти настояваше, че имаме право на преминаване. Което, без съмнение, имахме, но ние бяхме съвсем мънички, а корабите нямат спирачки…
— Добре тогава. С Бога напред! — Гриф ги оттласква.
Китоловецът се носи по мазната Темза и по протежение на обковани с дъски брегове. Вероятно има към миля до склада, малко по-малко — до сушата. Дали реката е под наблюдение? Има ли лица, притиснати към стъклата? На слабия и на дебелия може би? Но до реката няма пряк достъп, ако не броим викторианския отливен канал под мазето, който води към самата Темза, а според враговете му Джо надали е достатъчно отчаян, че да преплува реката при необходимост. Освен това, поне що се отнася до тяхната информация, той се крие в Малиновата стая в „Нобълнайт Крадъл“ като добро, разумно момче. А и защо да не бъде такъв?
Джо гаси двигателя и китоловната лодка дрейфува към брега. Връчва румпела на Поли Крадъл.
— Знаеш ли как да се справиш с това?
— Да.
— Остави лодката да дрейфува по течението. Дай ми около две минути, после пусни пак двигателя — червеното копче тук, знам, че знаеш — и ела ме вземи. Ако го държим да работи постоянно, някой може да го чуе.
Как говори на момичето си. На съратницата си. На съконспираторката си. На съучастничката си. Исусе. Аз съм на пангара. Бягам от Закона.
Миг по-късно Джо стъпва на слузестото долно стъпало на склада и отваря вратата. Грабва торбата с плочите, с все златната пчела и загадъчните инструменти, като му се ще да се е сетил да добави и преносим грамофон към тях, и се обръща да си тръгне. Забелязва, че нещо пада от тесния перваз над него. Първата му мисъл е за мъртва гарга или торба с боклук, която рухва от первазите отгоре. После то сякаш се издува, изправя и сковава.
На прага стои безлик силует, облечен в черен лен.
Вещица. Вампир. Прокажен.
Отваря уста да заговори. Ръскинитът минава през вратата и го поглежда. Или поне Джо смята, че го гледа. Накланя леко глава насам, после натам. След това го пренебрегва и се насока покрай него към полиците.
Исусе. Сляп е.
Но не, не е вярно. Заобикаля го сръчно, пристъпва и около натрупаните по пода боклуци.
Просто не се интересува от него.
Джо стои насред мъничкия си склад, съвсем неподвижен, и се чуди какво да прави. После полекичка тръгва към вратата.
Ръскинитът се хвърля и направо изстрелва ръце по права линия към него. Платът издава остро пукане при изпърхването си. Джо дръпва главата и шията си от пътя на опасността, но дланите — облечени в ръкавици, омотани в плата, кокалести, безплътни под савана — посягат към раменете му, за да го приковат. И са налудничаво силни. Тесните пръсти като белезници и неподвижните мускули го спират на място. Безликото лице се извръща към неговото, но под воала сигурно има маска — противникът притиска глава към неговата, докато се борят тромаво. Джо се опитва да нанесе удар, но врагът не поддава. Опитва се да разтвори ръце. Покритото с плат лице се стрелва отново напред със страшна скорост. Майсторът се дръпва и чува щракане на челюсти като човка. Захапката му се струва солидна, като че се затваря врата на скъпа кола. Остри зъби. Исусе. Чува стържене, за което се надява да е дишане. В гърдите му расте страх, загнезден е дълбоко в червата и е опияняващо силен, защото това, с което се бори, изобщо не е човек.
Бягай. Бий се. Оцелей.
Целият му живот от толкова време насам е свързан с бягството, че инстинктите му за бой са ръждясали, но тук, в това тясно малко пространство с реката от едната страна и тъмните коридори на лондонското минало от другата, няма накъде да се бяга. Чудовището е лошо и отстъплението му е препречено. Той тромаво си стъпва на краката и се юрва напред. Оказва се странно лесно. Джо е силен. По-силен, отколкото обикновено си мисли. В същото време усеща, че ръскинитът се опитва по-скоро да го възпре, отколкото да го убие. Може би имат заповеди относно Джо Спорк.