— Дреболия, която…
— Но е с грандиозен резултат. Играеш на голямата сцена.
— Може и така да се каже.
— И ще довършиш тази задача. Ще я изпълниш както трябва, каквато и да е цената?
— Непременно.
— Тогава ти си жена с тежест, капитан Банистър. Ще се справиш много добре. Ще се сдобиеш с тайни, съкровища и оръжия. И това е второто важно нещо: аз имам съкровище. Всички дъртофелници и вещици кътат такова, нали? Голямо съкровище, което не трябва да се намира в ръцете на хора като Шем Щем Циен. Трябва да вземеш французойката и невъобразимия й ум, но си длъжна да вземеш и съкровището ми — и задължително да ги отнесеш там, където ще бъдат в безопасност.
— От мен се очаква да се посветя само на учения…
— Разбира се. Но за да се посветиш на нея, трябва да сториш каквото искам от теб. Инак няма изобщо да ти помогна.
Луда стара вещица, мисли си Еди Банистър със значително одобрение и протяга ръка. Шашавата Кейти се усмихва — ужасна гледка — и енергично се ръкува с нея. Consumatum est.
— Готови сме да тръгваме — обявява тъничък, нервен глас откъм вратата и Еди се обръща да види бледичък ръскинит, облечен в модел на обичайната им роба, пригоден за топъл ютйд мат, да стои с много нещастен и печален вид, но като полага усилия да раздуха искрицата си тлееща храброст.
Шашавата Кейти ги повежда.
Шем Шем Циен е мъж, който обича, след като си вземе полагаемото, да спи с ръка, положена върху завоеванията си. Сред полуизяден труп на лебед, редици кани и купчина хъркащи, изтощени девойки — Еди разпознава сред тях и На Вашите Услуги — Опиумният крал лежи на хълбок, потънал в сънища за война и грабежи. Британската шпионка с неприязън се пита дали е насилил разпнатия епископ да гледа цялата оргия.
Спасителната група на Шашавата Кейти пристъпва предпазливо покрай прага на спящия хан и по коридори от полиран камък и все по-надолу по вити стълбища към по-грубовати тунели и лабиринт от коридори, докато във въздуха не започва да се разнася странна, щипеща миризма и се чува звук от вода, лееща се върху басов барабан с размера на Кентиш Таун. Шашавата Кейти вдига ръка и двамата й спътници отстъпват към стените на коридора и чакат.
Пред тях има масивна дървена врата. Шашавата Кейти я оглежда със смес от нетърпение и несигурност. Еди поглежда към нея.
— Най-добре да размърдаме спасителната операция, а? — казва тя.
Шашавата Кейти кима. Пристъпва напред и отваря вратата.
Еди изпитва усещане за обем, дори още преди очите й да се приспособят към сумрака отвъд, и в пространството пред нея — огромно присъствие, сякаш е влязла в кучкарник с титанично куче и то мърда около нея. После мозъкът й се добира до очите и сглобява отделните елементи.
Помещението е огромно.
Толкова е голямо, че не е работилница, а зала или дори пещера. Но тук има усещане за познатост, дори за домашен уют… аха! разбира се. В Корнуол Абел Джасмин създаваше точно копие на това място, за да приветства трансплантирания си гений, когато пристигне.
Високо и от едната им страна Еди забелязва бездънната шахта, която се спуска от тройната зала на хана и минава през пода на пещерата чак до реката отдолу. Навсякъде около вдовстващата ханун и нея е пълно с фигури — с човешки ръст и по-големи, застинали в пози на битка и клане: бойно поле, осеяно с крайници, сякаш дъска за шах е оживяла и после е спряла насред игра.
Отначало Еди оприличава това място с леговището на Горгона Медуза, населено с вкаменени трупове на победени врагове. След това се чуди дали през тази пещера в древността не е преминал някой първичен ледник, който е изхвърлил тук замръзналия си товар… и най-вече дали Опиумният хан не е създал грамадно гробище за врагове точно под трона си. После осъзнава, че всички воини — проснати един върху друг, пронизани и отпуснати върху копия или рухнали на колене — са направени от метал. Подът е осеян със зъбчати колела, пружини, жици и ремъци и цялата пещера мирише на нагрят метал и конструкторска работилница. Докато Шашавата Кейти ги води между фигурите, Еди забелязва щампите на отделните ръскинитски майстори върху прекрасните, строшени ръце и елегантни маски. През прогорена кожа от бронз стърчат зъбчатки, а черните мазни петна, които изтичат от раните, са масло, не кръв. Легион от хумункулуси.
Еди пристъпва по-наблизо и за малко да си изгуби главата, понеже първият воин рязко замахва напред с меча си. Отстъпва и ударът изсъсква покрай нея. Зяпва — хомункулусът е призван към земята от оръжието на противника си, но безокото въпреки това я следи. Миг по-късно и партньорът му се обръща да я погледне. Когато тя застива, двамата се втренчват отново един в друг. Зад гърба си Еди чува Пойното пиле да лее под нос поток ругатни.