— Наистина ли? — пита равно Аманда Бейнс.
— О, да — отвръща Франки Фосойо.
— Колко мило от ваша страна да го споменете.
— Съвсем елементарен въпрос за човек с моя капацитет — продължава Франки спокойно.
— Така ли?
— Точно така. Конструкцията на плавателния ви съд е ино вативна, но не комплексна.
— О, прекрасно.
— Мога да ви начертая схеми.
Аманда Бейнс се отпуска леко и, при все яда си, погледна виновно към Мокли.
— Схеми ли?
— Разбира се. Имате ли хартия? Уравненията са доста интресни, но практическото приложение не е сложно.
— Би било много любезно от ваша страна — намесва се Мокли, — изучавали ли сте подобен тип системи и преди?
— Non. Уникална е, нали? Но е много хитра. Индивидът, който я е сътворил, притежава значителен ум. С удоволствие ще подобря делото му!
Мокли се прегърбва леко, после си налага изражение на подигравателна кротост. На лицето на Аманда Бейнс се възцарява кисела гримаса.
— Предполагам, че знаете и какво яде слонът.
— Hein. Разбира се. Разнообразна зеленчукова диета. Корени и листа, кора… ах. Забелязвам проблема. Ще импровизираме. Водорасли, да, както и други треви. Ще приготвя списък. Ще е най-добре да не му се позволява да плува.
— Те плуват ли?
— Извънредно добре. И, разбира се, хоботът функционира като същински шнорхел, а? Но ще е мното трудно да го качим обратно на борда.
— Ще го имам предвид отсега нататък.
От капитанската кабина се разнася шум като от акордеон, който пльосва в оризов пудинг. Франки Фосойо свива рамене» при което тесните й ключици се вдигат почти до ушите.
— Слоновете са като хората — казва тя без особена симпатия. — Не всички са добри мореплаватели.
Шест дни по-късно „Купара“ е на петстотин фута под вода продължава да се спуска, а Еди Банистър слуша как скачените отсеци на подводницата стенат и джафкат. Вярното куче се мъчи. Далеч е от дружески води, там, където Kriegsmarine и Nippon Kaigun са твърде многобройни, а студът и налягането са прекомерно големи. Вражески кораби са забелязали „Купара“ — известени от отмъстителния хан или просто поставени на пътя й от злата съдба — и сега претърсват морето и подслушват за тихия й двигател, и изливат експлозиви в потайните дълбини. На всеки няколко секунди кабината се разтърсва и плочите на стените вият и пищят, а „Купара“ получава ритници и удари и глухият тътен на поредния дълбинен заряд я мята насам-натам. Никое куче не е редно да страда така. Всъщност и никое куче не би могло да издържи толкова дълго. „Купара“ е в опасност тук, в дълбокото.
Освен всичко това Еди очевидно полудява, понеже май й се счува хорова музика. Когато вратата се отваря, осъзнава, че не — някой наистина си пее, тихичко и странно и неясно, дълбоко в обшивката.
— Капитан Банистър?
Еди носи униформата и мустаците си, тъй като на теория може да я извикат да направи хитроумно изявление, ако излязат на повърхността и се предадат. А ето я и Франки Фосойо, с все същото мило, разсеяно изражение на лицето, да й обяснява, че „Купара“ може и да прекалява с дълбочината и като нищо ще имплодира.
Имплозия. Наистина много, много лоша дума. Еди смята, че откакто е тук, долу, най-лошите думи са били англосаксонски по произход и са се отнасяли до някои части на тялото. Но не. Нито един от непроизносимите сексуални термини, които е чувала, не достига по сила на лошотията безличното, премерено латинско „имплозия“.
— Смяташ ли, че ще продължат с тези… — Франки махва с ръка — …потопяеми заряди?
Разтърсващ удар кара кораба да се претърколи и Еди полита към стената. Французойката се държи за касата на вратата така че внезапно се озовават много близо.
— Сигурна съм, че ще продължат, да. Стига да имат заряди — кима Еди.
Корабът е силен. Дори забележителен. Но не чак толкова Многократният стрес се акумулира. Обшивките няма да издържат… — Франки се взира в пространството, сякаш може наистина да види фрактурите и напрежението.
Еди, която няма математически дар, при все това е склонна да се съгласи. Стенанията на „Купара“ са добили явно трескаво звучене — пронизващ, уморен звук, който е много по-зловещ от камбанния звън, който издаваше, когато преди известно време започнаха да се взривяват първите заряди.
— Е — казва Еди, — тогава вероятно ще умрем.
Франки Фосойо се взира в нея. След малко заявява:
— Това не е необходимо. Похабяване е. Има още много неща, които можем да сторим! Boff[101]! — и вдига ръце, сякаш цялата тази драма е толкова типична за глупавите хора, с които се налага да се разправя. — Няма да го позволя. Съпроводи ме, Банистър, ако обичаш.