Навивам часовници като Дейниъл.
И няма да се превърна в Матю.“
— Били, Джо се обажда. Звънни ми, моля те. Трябва да поговорим!
Джо въздиша, плувнал в нужда от някакъв вид утеха и наясно, че няма познат, от когото с лекота да си изпроси прегръдка, а после се връща на работа.
Джо навива часовниците всеки ден следобед. За разлика от присъщата на повечето му колеги в занаята практика не ги наглася на различно време, така че винаги по някой да звъни. Клиентите го навестяват по уговорка или с препоръка. В днешно време, когато всичко е изучено и таксономизирано, „Спорк и Ко“ се води „целеви бизнес“. Когато го посетят, клиентите му — поне в по-голямата си част — вече знаят какво искат и е слабо вероятно да ги успокои или да сгрее сърцата им покупката на нещо друго само защото то вика „звън“, докато със собственика си пийват кротко чай с мармаладен тарт. Посетителите му търсят великолепие и автентичност — и майсторска направа. Тъй да се каже, купуват си ръкостискане с миналото.
А миналото е тук, уловено на завоя на Темза и в безкрайния шепот на зъбчатки и маховици, усърдното шушукане на добре смазани механични устройства. Ако Джо извади късмет — или когато успее да си уговори среща във връзка с графика на приливите и радиоточката, която държи опряна на крайречната стена, мъглата ще придойде и вълните ще ближат зида, а някой скръбен шлеп ще скърца по реката или дори ще ревне със сирена в гъстите валма, и докато цялата сграда се изплъзва от примката на времето, клиентът му ще се хвърли с главата напред в магията на момента и ще купи предмета, за който е дошъл, макар че — неизбежно — всички идват с очакването да вземат желаното на половината от съобщената им цена. За да остане верен на себе си, понякога се налага Джо да отказва много сериозни оферти. В такива случаи се шегува, че ако някой от двама им притежава другия, то почти сигурно юздите на човека държи работилницата, с все търпеливия призрак на дядо му и неспокойния, буен дух на баща му.
Джо навива часовниците. Ключовете са подредени на малка количка — ако са връзка на халка, тя би дрънчала и ще издраска кутиите, в торбичка ще се налага всеки път да рови в нея в търсене на правилния ключ. Той бута количката и се старае да потисне чувството, че е болничен санитар, който кара мъртвец към моргата.
Дзън-дрън, много съжалявам, времето му дойде.
През последната година Джо започна да си пуска „Радио 4“ на Би Би Си, докато навива часовниците. Тихото бърборене на новините и артистичните пререкания в ефир осигуряват приятен фон, а от време на време четат и прогноза за нивото на реката — успокоителната литания на места, където няма да му се налага да ходи. Флемиш Кап, седем, покачва на девет. Наскоро „Радио 4“ малко го подвежда, понеже в момента новините са доста напрегнати. Заедно с разнообразните климатични проблеми точно сега светът преминава през криза, очевидно наречена „петролен пик“ — момент, след който петролът става още по-труден за придобиване и поради това по-скъп, и в крайна сметка ще изчезне — и като последица на последната среща на онова там някакво си Ге отношенията се обтягат. Джо се надява, че напрежението не е от такъв тип, който предсказва бомбардировки. Не смята за особено отпускащи гневните южноамерикански дипломати, изпълнените със съжаление ирландски авиационни шефове и твърде самоуверените канадски петролни магнати, така че днес радиото мълчи на полицата си.
Пък и бездруго това е най-важното нещо, което прави той с времето си. То е малък, измерим успех в лицето на намаляващите продажби и празното двойно легло, и набора умения, които са били на върха на модата преди сто години, но сега му се струват безполезни и дори жалки. През последните шест месеца Джо всеки следобед води неравна битка със себе си — да не преобърне количката с многото й ключове и да не ги пръсне из цялата стая. Добрата му страна печели само заради представата как ги събира един по един, преизпълнен с разкаяние пълзи на колене, ремонтира надрасканите кутии на часовниците и шепне извинения на призрака на дядо си — и по особени и по-различни причини и на баща си, — а това не му е по силите да понесе.
Звънчето запява над вратата и той вдига очи.
Силуетът на прага е висок. Видимо е, понеже темето му не е особено далеч от горната дъска. Ярката дневна светлина отвън го откроява, но дори и при това положение явно носи черно. Има дълги ръце и крака и е облечен в странна, обемиста дреха, която напомня рокля или роба.
Мис Хавишам.
Джо се чуди дали посетителят има лоши белези. Не може да отгатне. Над главата си непознатият е заметнал парче черен воал или може би платно и лицето му е на практика невидимо. Платът не е прихванат с нищо — свободно пада по раменете на посетителя така, че отгоре извивката е гладка. Изпъкналостта на носа едва се различава. Като изключим нея, главата е безлична и лишена от черти като яйце.