Скоро водата ще залее генераторите и след това край на играта…
Франки Фосойо щраква ключа, след това сграбчва ръката на Еди и я замъква върху една от пейките.
— Не трябва да стоиш във водата — казва тя. Доста глупаво притеснение на пръв поглед…
Пределната дълбочина на потапяне на „Купара“ е някъде около деветстотин фута[104]. Никой не знае със сигурност. Пропадат бързо. Ще я достигнат съвсем скоро, ако вече не са я подминали.
Здравото ухо на Еди долавя пукане.
И след това нещо се променя. Нещо странно, но — може да познае по доволното изражение на французойката. То е очаквано и добро. Водата спира да се покачва. А след товя побелява. Замръзва на място.
„Купара“ потреперва, сякаш отхвърля голяма тежест, залюлява се и се уравновесява.
Долу в дълбокото — в твърде дълбокото — „Купара“ не се взривява. Тя увисва в мрака. След малко дълбочината спира да расте. Еди се взира в ледения блок на няколко фута под нея.
— Те си мислят, че сме мъртви — казва Франки.
— Защо?
— Защото изгубихме голяма част от обшивката, разбира се.
— Тогава защо не сме мъртви?
— Понеже имаме нова.
— Нова ли?
— Да.
— Как така? Откъде я взехме?
Франки се усмихва сияйно.
— Лед — казва тя, сякаш няма по-естествено нещо. — И водораслови фибри за гъвкавина, около четиринай-сет процента. В нехомогенна перлена формация. Около десет фута дебелина[105], струва ми се… да. Само малко по-слаба е от стоманата — тя се усмихва. — И, разбира се, разполагаме с големи резерви. Този кораб е превъзходен. Не бях премислила идеята; вместо да търсим да изключваме вариации в качеството, да приемем и усвоим реалността на несъвършенството. Много могъщ модел наистина!
„Купара“ в мрака и на хиляда фута дълбочина е призрак на муха, залепнал в лед вместо в кехлибар.
X
Дяволопращане на врага;
Брат Шеймъс;
Ах-нуу-хаха
— Сигурно съм полудяла — казва Поли Крадъл, докато колата завива по „Гилдхолт Стрийт“. За момент прозвучава досущ като брат си и Джо се засмива, но млъква рязко и се озърта да провери да не би това да я дразни.
— Не — отвръща тя с усмивка, — не спирай. Имаш хубав смях. Макар че ми се стори малко ръждясал.
Той отвръща на усмивката й:
— Нищо чудно и да е… — и го изпробва отново в поредица от кискания и подсмивания, слуша се сам и се чуди дали не звучи доста побъркано. Но Поли още се усмихва.
Джо посочва.
— Ето там. Ще трябва да извървим пеша останалото разстояние.
— Да, сър! — тя отдава игриво чест и по някаква причина това също го разсмива.
Сградата, към която се е насочил Джо, се издига от отсрещната страна на улицата — странно, многостилово парче стар английски градеж, увенчано със страховити викториански готически допълнения. Портите са огромни — обветрен черен дъб, петносан от въглищни огньове и после от петролни изпарения, единствените лъскави части по тях са грамадното бронзово чукче и дръжките, полирани до сияние и белота от постоянна употреба.
Джо Спорк не е идвал тук от месеци. Понякога сънува кошмари как завива зад ъгъла на сградата и се натъква на празна витрина с бяла табелка пред нея — там трябва да приберат мозъка му.
— Име? — казва през дебелото дърво Боб Фоулбъри, фактотум[106] на „Хартикъл“ и съпруг на архивистката Сисъли.
— Спорк! — отвръща Джо, макар че мистър Фоулбъри го познава от над двайсет години.
— Влез и добре дошъл в дома на занаятите. Подчинявай се на правилата на „Хартикъл“ и уреди дружески всичките си дългове, преди да напуснеш сградата. Сред тези стени не се допускат храченето, плюенето, просенето, спекулациите, разпространяването на слухове, лихварството, дуелирането и хазартът — отсича мистър Фоулбъри решително, докато отваря вратата. — Добро утро, Джо.
— Нуждая се от малко помощ — казва майсторът и в гласа му има достатъчно напрежение, за да стане Боб Фоулбъри сериозен.
— Не си нарушил закона, нали?
— Пристави, Боб, и всякакви правителствени служители.
— Продажни мижитурки?
— На орди ме гонят.
— Дяволдаговземе! Червеят да ги изяде като трупове, Джо, и молците — като вълна, но правотата ти ще пребъде от поколение на поколение! Библията го казва и винаги съм смятал, че Господ има особен интерес към служители на закона и събирачи на данъци!
106
Лат. factotum — прави всичко; използва се в смисъл на „момче за всичко” един вид по-нископоставено съчетание между личен иконом, камериер и счетоводител в йерархията на прислугата във Великобритания. — Б. пр.