— Благодаря ти, Боб. А това е Поли… — казва Джо притеснено и мистър Фоулбъри издува гърди на сержант-майор и протяга ръка.
— Много ми е приятно, мис Поли. Боб Фоулбъри, служител в дома на занаятите. Вие занаятчийка ли сте, неприятност или муза?
— По малко от всичко.
Мистър Фоулбъри се усмихва:
— Наречи я муза — казва. — Любимите ми са!
Повежда ги по главния коридор, като гордо й демонстрира царството си. По дървената ламперия на стените маслени картини на Брюнел и Бабидж съседстват с работите на понеизвестни (но отлични) акварелисти, ранни гравюри и страници от древни математически трудове. Всичко в „Хартикъл“, обяснява мистър Фоулбъри на Поли, е специално, ръчно изработено или останало без покровител — най-често и трите. Дори сградата е специална, пълна с новаторски едновремешни технологии — викториански пневматични тръби за съобщения, канализационна система на Томас Туайфорд[107], сгъваем покрив на пристройката на третия етаж за наблюдение на Луната. Има също и древно антикражбено устройство, включително паникбутони във всички големи зали, макар че дори Боб Фоулбъри не умира от желание да го използва.
— Старата човекоядка ти трябва, нали? — пита Боб. — Тя пише монография за зъбите си…
Сисъли Фоулбъри има лична колекция от разнообразни комплекти изкуствени ченета, събирани през годините. Най-интересният предмет вероятно е чифт на пружина, правен за моряк, който изгубил част от брахиалния си плексус заради гюле и поради това не можел да дъвче. Малко зловещият архив изкуствени зъби се пази в своя собствена зала в „Хартикъл“ и е довел до този притеснителен прякор — обида, която Сисъли страстно обожава — и до навика й според настроението си Да носи експонати от колекцията, което леко притеснява Джо Спорк.
Боб Фоулбъри очевидно го смята за странновато и очарователно.
— Ще ми трябвате и двамата. И искам да взема назаем грамофон.
— Е, ето че пристигнахме! Ще ти донеса един преносим, нали става? Съдия-изпълнители… Дяволопращане за тях! — след това през рамо подвиква в дървения коридор към мрач. ните, облицовани с ламперия зали отвъд. — Скъпа? Младият Спорк е тук!
Отвътре се разнася звук, все едно тромбонист се дави по време на увертюра, а след това — могъщ рев на чифт зрели женски дробове:
— Е, хайде де, не стойте на проклетия праг, влизайте! Така пускаш топлото да избяга и правиш голямо нарушение на опазването на околната среда, че и е дяволски студено за понасяне!
Увенчаната със сребро планиноподобна Сисъли е все още невидима зад полузатворената врата, но мъдростта й отеква из дома на занаятите.
Когато Джо и Поли влизат в стаята, иззад бъбрековидното бюро изскърцва кресло и равни обувки тупват на износените дъски. От мрака към тях скача ниска, мускулеста жена с коса като стоманена шапка за баня. Огромен чифт очила „Нешънъл Хелт“ с прозрачни рамки превръщат очите й в чинийки.
— Младият Спорк? Джо Спорк? Защо не каза така от самото начало, глупак такъв? Джо? Джо! Джоузеф! Влизай тук и ме цункай!
Човекоядката разтваря широко ръце и притиска часовникаря към гърдите си. Мистър Фоулбъри въздъхва:
— Викни, ако вземе да прекалява, Джо, или дори те погледне странно. Държим в бисквитена кутия сурово месо за спешни случаи.
— Глупости! — виква Човекоядката. — Лъжи, лъжи и пак лъжи! Кой е това? Какво? Какво? Как е възможно да се наричаш Уоли?! А, Поли… да, разбира се. Колко мило. Ама има си и мръвка по нея, благодаря на Бога, не е като съвременните тръбочистачки… Фоулбъри, затваряй си устата! Не съм я оценявала за казана. Не. Не! Тази глупост за ангропофагията трябва да се прекрати. Направи чай. Нека е силен и портокалов. Имам чувството, че Споркчо е нагазил в лайната и е дошъл с мисия. И как ли го отгатнах? Понеже неблагодарният малък ручи син е решил да намине… — Сисъли се зъби иззад очилата си, ококорила очи на златна рибка и извила вежди на Мона Лиза. Боб Фоулбъри излиза с усмивка.
В настъпилата тишина архиварката оглежда Джо Спорк още веднъж, вече по-внимателно. Умува над покритата му с четина, изпъкнала челюст и хлътналите му, безизразни очи. След това поглежда Поли Крадъл и вижда помежду им нещо, което одобрява. Рентгеново зрение с екстри. Шашми на стара дама. Сисъли прегръща нежно и двамата.
— Скъпо мое момче — казва тихо, — мое скъпо, скъпо момче. Трябва да идеш и да прегърнеш Фоулбъри, когато ти се отвори възможност, моля те, и му кажи, че съм те принудила да дойдеш да вечеря по някое време. Липсваш му, когато не се появяваш дълго.