— Ще дойда — обещава Джо.
— Той ме уплаши — споделя архиварката. — Така де, наистина. Събуди се и не можеше да диша и, разбира се, аз си помислих, че е сърцето му. Оказа се, че бил алергичен към новите ни възглавници. Но все пак ела, моля те, Джо, става ли?
— Непременно.
— Понеже един ден, сам знаеш, наистина ще бъде сърцето му.
— Знам — казва майсторът.
Сисъли го оглежда и претегля обещанието му.
— Добре тогава. А сега какво да сторя за теб?
— Тед Шолт. Ръскинитите. Брат Шеймъс.
— О, Джо. Лоши истории и стара смърт. И половината са лъжи, сигурна съм. Не си ме послушал, нали? Отишъл си и си Се набъркал право в онази щура история с хакотата!
— Да… — той не може да я излъже.
— Казах ти неведнъж!
— Да. Но вече беше твърде късно.
— Да, предполагам така е станало. Тогава най-добре ми разкажи и нека започнем отначало. Няма да те прекъсвам.
Никога не го прави. Сисъли Фоулбъри има уникална ей детическа памет, обемна и многостранна, способна да прави странни взаимовръзки и да открива неочаквани ефекти, но е абсолютна и не изисква повторно обяснение. Архиварката седи мълчаливо, докато Джо й разказва — старателно — за Уиститиел и машината, за Тед Шолт и за слабия и дебелия, които тичат както и за закачулените непознати с птичата им походка и на. края за Били Френд и как го е спасил Мърсър. Неведнъж по време на разказа очите на слушателката му се присвиват и Джо знае, че тя прави кръстосани препратки, разхожда се из дългите коридори на лабиринта на паметта си и вади стари дела за ново проучване.
Когато Джо свършва, Сисъли Фоулбъри дълго време седи в пълна тишина с очи, втренчени в масата, а устните й мърдат, докато плъзга език по предницата и страните на изкуствената си челюст. Мекият всмукващ звук е единственият шум в стаята и единствен признак, че не е заспала. След това най-сетне отваря очи.
— Пчели — казва тя. — Пчели в златен рояк.
— Така мисля.
— И казват, че са наизлезли още рояци. Нови кошери в други градове. Сигурно са си стояли там, забравени по ъглите в очакване на… каквото става сега. Хората ще се плашат. Аз също. Всъщност вече съм уплашена. В Москва и Нанкин вчера е имало бунтове. И в Каракас. Навсякъде по света са, Джо. Оставени са там. Може би скрити.
— Знам. Съжалявам.
— Не се дръж глупаво! — отрязва архиварката. — Бил си сложен на гюме… — и го стрелва с поглед, после се вглежда повнимателно. — Нали го разбираш? О, мили Боже, момче, разбира се, че са те използвали! Не ми казвай — обръща се към Поли — че той се е цупел и си е представял, че цялото това нещо е негово дело? — и когато момичето кимва, Сисъли се ухилва. — Пипнах те! Ти поне си наясно. Ако се порежеш с длетото, длетото ли е вината? Не. Не винете инструмента.
Джо не е поглеждал на положението от тази гледна точка, усмихва й се благодарно. Тя му се мръщи буреносно и продължава:
— Добре, ръскинитите… Има много за разказване и доста неща, които трябва да знаете. Ще повикам Фоулбъри да ги зададе. Но за момента според мен незабавно ви трябва съкратената версия…
— С уточнения, където е необходимо — отвръща Поли Крадъл и Сисъли Фоулбъри я стрелва с одобрителен поглед, като отвръща, че ще уточнява, но и общата рамка ще й свърши работа.
„Хартикъл“, предупреждава ги Сисъли Фоулбъри, е като стара викторианска газена лампа на тъмна улица: примигваща светлинка върху стълб от ковано желязо, заобиколен от зеленикава мъгла. Близо до лампата всичко е ясно. Историята на ръчния часовник, възходът и падението на часовниковите механизми, все още живият чар на грамофона… всичко това са истории ясни и прости. По-надалеч в мрака обаче ситуацията става все по-странна, като например колесницата на пружина на Лудвиг Лудия[108], с все железните коне, карани от маховици, които вероятно никога не са съществували освен в ума на австрийския мошеник занаятчия.
И накрая са историите, които са безсмислени или няма начин да са верни: слухове за полуистини и доклади за прошепнати тайни. Падението на Ордена на Джон Твореца — известен също като „ръскинитите“ — е една такава история.
Ръскинитите бяха съдружие на майстори, вярващи, че Могъществото на изкуството възвишава човешката душа, просвещава и обогатява. Бяха толкова добри, че когато британското правителство се оказа затънало в недостиг на ресурси и в отчаяна нужда, събраха на служба на каузата всички намиращи се в Англия монаси от ордена и ги сложиха да работят с гений, за да създадат военни машини.
Геният беше жена, дошла в Англия да търси убежище, й живота, и в работата си тя беше темпераментна и вбесяваш каквито често се оказват гениите.