Предвид естеството на сътрудничеството, продуктите на това начинание бяха необичайни, дори ексцентрични. въпреки това бяха потресаващо ефективни. Ръскинитите правеха машини и превозни средства, разкриваха полезни научни тайни и си съперничеха с „Блечли парк“[109] в способността си да разгадават неразгадаеми загадки и да мамят врага. Бяха толкова ефективни, че продължиха да съществуват и след края на войната, подсилваха британската защита срещу Съветите и никога не споделяха дори с американците, които по това време бяха въвели в практиката (Сисъли Фоулбъри изсумтява) споразумението за споделяне на ядрена информация с военните си съюзници.
После, някъде около края на шейсетте или началото на седемдесетте, се случи трагедия. Нещо тръгна накриво с най-големия проект на ордена и селото на брега бе унищожено. Говореше се, че за физическото разрушение не бивало да се вини самият експеримент, понеже то било предизвикано за прикриване на последиците. Гениалната дама в основата на това чудо избягала, загинала… кой знае? С което настъпил краят и ръскинитите били готови да се разпаднат след трийсет години в топлата шепа на правителството. Изгубили пътя си.
— Чернилка и горчилка — промърморва Джошуа Джоузеф Спорк.
— Именно, скъпи — отговаря Сисъли Фоулбъри. — Именно… — поема си задавено дъх — неизплакани сълзи или зимна настинка, и той не знае — и го поглежда с пълни със страдание очи. — Искаш да научиш повече за това, нали? И няма кой друг да ти го каже по-добре, понеже бях там в нощта, когато се започна — нощта, когато избраха брат Шеймъс.
След тези думи се намества да разказва с отпуснати ъгълчета на устата и влажни очи, втренчени в историята…
…Онова, което ръскинитите искаха — и винаги са искали — беше да участват във всеки проект в мирския свят, който по „лан и изпълнение би могъл да разкрие божественото в човека. Всъщност най-храбрите от тях се питаха дали не е ли възможно окото на Бога да бъде привлечено към най-всеобхватните и най-съвършени артефакти на човешката ръка. И не бяха ли тогава именно те онези, които докосваха именно божественото отвътре?
Сисъли въздъхва:
— Но са водели загубена битка, нали, Джо?
— Така предполагам.
— О, да. Разбира се, че е така. Времето им било отминало. След войната не е останало вече място за занаяти. Почти никой не е в състояние да си позволи една стока, ако не става да се направи на машина — масов продукт. Така че се появила нова доктрина — уникалността е елитаристична, масово произвежданото изкуство е добро. Съвършенството трябва да бъде направено достъпно за всички, просто достатъчно малко да можеш да си го сложиш в платнена торбичка и да го занесеш вкъщи.
Ръскинитите продължили да упорстват, но към 1980 г. вече не можели да се преструват повече. Било времето на онези ми ти подплънки за рамене и началото на консуматорските щуротии. Уокмени вместо музикални кутии. Видеокасети вместо Шаради. Народ, включен в индустриалната машина. Всичко трябвало да бъде мега. Мегакинти. Мегазвезда. Мегасмърт. Което значи „милиони“, ако не знаеш. Е, ако си ръскинит, един милион е прекалено много. Милион дни са повече от трийсет човешки живота. Милион мили са четири пъти разстоянието до Луната. Но тогава времената са минавали под знака на милионите. Това смазало монасите. Ако Господ е в подробностите, тогава Той бил мъртъв. Орденът на Джон Твореца започнал да вехне, което е щяло да бъде тъжно, но редно. Така става със занаятчийските движения — изминават известно разстояние, но после спират. Тогава обаче, когато един нов и неопитен Пазител на име Тиодор Шолт търсел лек за самия цивилен свят, крил, че го е засенчил съперник. Фалшив пророк.
— Бях там — добавя Сисъли мрачно, сякаш говори за публично обесване. — Приятел на Фоулбъри ни се обади и каза че имало един прекрасен човек. Странен, привлекателен мъж, който щял да спаси ръскинитите. Е, отидохме, разбира се. Ти не би ли? Но когато се озовахме там, оказа се отвратителна история. Онзи тип не спасяваше нищо. Той го отнемаше и си го присвояваше, и никой от ръскинитите не го виждаше…
Боб Фоулбъри я прегръща през раменете и — когато Сисъли изглежда неспособна да продължи историята — я поема от нея.
— Нарече се брат Шеймъс и беше… беше съвършен. Приличаше на проклетия професор Мориарти. На човек просто му се искаше да дойде Базил Ратбоун и да го спре. Или поне на мен ми се искаше. А и не беше ирландец повече, отколкото шотландско яйце…
…Шеймъс ти влизаше в душата. Дойде като блудния син — птиче, което се връща в гнездото по мрак. Дойде до „Шароу Хаус“ пеша, мина през портите от ковано желязо и покрай старите релси на артилерийските установки от войната, надолу по входната алея и покрай рова, от който бе изпитал нужда някой викториански господин, и прекоси моста. Застана с монасите на грамадната тераса, загледан в покривите на Лондон и заслушан в рева на колите и часовниковата кула, съжали за постройките, които закриваха гледката към реката. Даде на монасите да знаят, че обича всичко това — градината, гледката, домът, който беше душа на на Ордена на Джон Твореца. Обичаше ги. Разбираше болката и страха им. Беше Божи човек.
109
Секретна военна площадка във Великобритания от времето на втората световна война, където се е намирала Правителствената школа по кодиране и шифроване. — Б. пр.