Джо се надига леко в креслото си.
— Беше подмолно превземане — заявява унило Сисъли Фоулбъри. — Е, пък и стана през осемдесетте, нали?
В настъпилата печална тишина Джо едва посмява да зададе последния си въпрос.
— Сисъли… приятелят, който те заведе…
— Да — отвръща тя. — Беше. Дядо ти Дениъл беше.
Седят известно време, без да си говорят.
— Джо — казва накрая Поли Крадъл. — Трябва да тръгваме. Време е да проверим как е Мърсър.
— Само минутка, трябва да проведа едно обаждане — казва Джо.
— Джо…
— Важно е, Поли, честна дума. Може да помогне.
Тя въздъхва в съгласие и Джо получава разрешение от Сисъли Фоулбъри да използва телефона. Архиварката плъзва поглед по Поли, като за момент го спира върху чантата с плочите, преметната през рамото й. Вдига съвсем леко вежди и Поли кима. Човекоядката се усмихва и потупва леко Поли по опакото на ръката.
— Съучастничка — казва й щастливо. — Правилният вид момиче. Най-сетне!
Телефонът е в отделна дървена будка — елегантно издялано помещение със специален шумозаглушаващ дизайн. Направено е, според писан на ръка етикет, за естонски благородник в края на деветнадесети век. Джо не може да си спомни номера, Но се сеща как го набира на сивия настолен телефон на баща си — мъркането на цифрите и безкрайното цъката-цък, докато Минава през всяко число. По онова време номерът започваше с нула едно. Сега е с нула две нула седем. Надява се, че остана лото е същото.
Някой отговаря на второто позвъняване.
— Проклета, непоносима крава! — ревва разстроен мъжки глас
— Дон?
— О, ужасно съжалявам. Помислих, че е Ерика. Любовницата ми — уточнява гласът, в случай че Джо познава повече от една Ерика, която може да се държи като непоносима крава. — Кой е на телефона?
— Дон? Джо Спорк е.
— Джо? Джо Спорк? О, Боже мили, малкият Джош?
— Да.
— Малък Джош, сега сигурно си почти на моята възраст, имаш удоволствието да говориш с почтения Доналд Босабрьор Лион, повелител на хиляда бюрократи и принц на Канпотата[110]! Съкращението ще рече „квазиавтономна неправителствена организация“ за онези от публиката, които не знаят, като например непоносимата крава, която си мисли, че може да ме юрка наоколо като кученце и да ме кара да ходя в проклетия Шефилд, когато дявол да ме тръшне, ако искам… Честно, проклетия Шефилд, не Сен Тропе… Как мога да съм ти полезен?
— Безпокои ме нещо, Дон, и си казах, че може да си в състояние да ми помогнеш. В името на старите времена и тъй нататък.
— Е, не знам. Може и да мога. Какво те тревожи?
— Въвлечен съм в оная работа с пчелите. По случайност.
— Онова с пчелите?
— Лудите пчели от Корнуол? Викаха полиция.
— О, мътните го взели. Онова нещо с пчелите. Не е в моята категория, стари друже. Виж там онзи бобър в полицията и му признай всичко, такъв съвет мога да ти дам. Освен ако…
— Ако какво?
— Освен ако предпочиташ да не го правиш? — последното е казано със странно треперлив глас.
— Наистина предпочитам да не го правя.
Хон Дон не казва нищо. Джо осъзнава, че чака нещо.
Има парола, но аз не знам каква е.
Накрая.
— Е, ще проверя как стоят нещата, Джош… Джо, нали така? Но нищо не мога да ти обещая. Къде си ти?
— Аз ще ти се обадя, Дон. По-добре е така.
— Какво? О, да, разбира се. Ясно какво имаш предвид. Но можеш да ми вярваш. „Мама“ е паролата.
— О. Да. Дон, а дали Матю ти е споменавал нещо за неговата майка?
— Боже, не. Хариет беше единствената, с която някога е говорил за такива неща. Иди и я виж, такъв съвет ще ти дам. Кажи й, че съм й казал да изпее „Джорджа Браун“ още веднъж заради Хон Дон! Ясно? Значи ще ми се обадиш след това? Прекрасно. Прекрасно…
И Доналд Босабрьор Лион изчезва на крилете на престорена добронамереност.
Джо се обръща и открива, че Сисъли Фоулбъри го наблюдава от прага. От неизложената колекция в мазето съпругът й е качил малък преносим грамофон, известен като „прасенце“ („Джейкъбс Брос. Ъв Страуд“, 1940 г.) заради звука, който издава, когато го навиваш.
— Винаги сме тук, Джо — казва тя много сериозно. — И на разстрел ще идем заради теб. Никога не го забравяй. Това е целта на „Хартикъл“ и е нашето мото: „Никой майстор не стои сам, нито в мрака му липсва светлина, нито е без щит срещу жлъчта на патрона си“. Зловеща щуротия, но за мен е истина. А и те обичам като мое дете, нали знаеш?
110
КАНПО — типична за англоговорещите страни (и най-вече за Великобритания и Канада) хибридна организация с участие на НПО-та и структури обществения сектор. — Б. пр.