Сънят очевидно не е вариант. С помощта на таблата на леглото и като внимава да не обезпокои Бастиън на неговото местенце, Еди се надига и застава гола пред огледалото на тавана на „Прасе и поет“. Вече не е на двайсет, Бога ми. Не е дори на трийсет или четирдесет, или петдесет — или който и да е друг километричен камък, преди хората да започнат да те наричат „стара“. Но все пак още има мускули в тънките й ръце и, макар че ставите й възразяват, те се движат и ще служат, ще… при абсолютната нужда, и на база на ясното знание, че на следващия ден я очаква гмуркане в болката… ще минат през стъпките и въртелите на леката като перо хиджиуаза, която мисис Секуни препоръчваше за възрастни бойци.
Тя си сресва косата и я оправя, след това си надява следващата самоличност — строг сив костюм и равни обувки — „Еди от Неделното училище“ — в комплект с грозна ръчна чанта, достатъчно голяма да скрие Бастиън и някои други предмети, които наскоро е сготвила подомашному.
Пристигането на мистър Големандрис в Ралхърс Корт намеква, разбира се, че Били Френд е бил разпитан и ако я е издал, най-вероятно е развял флага и с името на Джошуа Джоузеф Спорк. Убийци обаче… Еди не е очаквала такова нещо. Заповед за арест, това да — но не и убийци. Ако Шем Шем Циен още беше жив, тогава щеше да е различно, но възрастта и натрупаните контузии несъмнено са постигнали онова, което тя така и не е успяла. Опиумният хан би следвало да навършва сто двайсет и пет тази година. Не. Шем е мъртъв и прав му пътКоето подсказва, че или някой нов е встъпил в играта, или че тайните служби на собствената й страна току-що са се опитали да я очистят.
Разбира се, че е гледала новините и знае, че има златни пчели в небето над военни кораби и градове, борсови зали, домове, и че правителствата се тресат от гняв и търсят изкупителна жертва. При все това е очаквала нещо по-прикрито. Но може и просто да гледа на миналото с розови очила. Може би Абел Джасмин би поръчал смъртта й — бивша тайна агентка се впуска и вдига самотна революция, като задейства катастрофално устройство.
Еди се взира назад в тунела на годините и изпитва желание да кресне някой съвет към себе си. Следвай сърцето си, сбъдни света, в който вярваш. Правителствата обещават всичко, но не променят нищо. Но най-важното е: вярвай на Франки!
Най-сетне пробужда кучето и внимателно го намества на позиция, като пренебрегва бълбукането, породено от ужасното и предателство. Бастиън не одобрява ръчната чанта като превозно средство. Еди прокарва ръка между кожените дръжки и го гали. Като се замисли, възможно е проблемът да не е в чантата per se[112], а в няколкото пластмасови кутии, върху които го е сложила и които миришат на странни химикали и дебело тиксо. Бастиън абсолютно никак не одобрява кутиите. Смята ги за средство да го държат настрани от неща, които по право са негови — като например черен дроб. Списъкът с неща, които той не одобрява, е дълъг и цветист, обхваща богат набор грешници като котки, нахалници, гумени ботуши, ярки цветни чадъри, крави и нелицензирани таксита. Но нещата, които го държат далеч от черния дроб, са почти начело.
Еди хваща автобуса в Кемдън и го оставя да я отведе до края на маршрута на запад, след това изчаква католическото училище на „Голдмартин Стрийт“ да изплюе учениците и учителите си, еднакво облечени в сиви униформи, така че тя внезапно да се окаже една от групата строги жени, които крачат по широкия тротоар. Ако някой я следи, тя току-що е направила дивота му непоносим и досаден.
В метрото се връща по стъпките си и се насочва към манастира на Хариет Спорк. Рано или късно, убедена е, Джо ще стигне дотам и това е сметка, която ще си направят и враговете.
Любовта кара хората да правят глупости. Това, както осъзнава сега, не означава, че глупостите са погрешни.
Войната свърши и — както става и след онази преди нея — всички бяха твърде изтощени, за да се зарадват. Хората се усмихваха един на друг не като герои победители, а като замаяни борци на тепиха, с подути от синини очи и с нацепени и разбити усти, които не разбират защо всички им ръкопляскат Вцепенено мълчание се възцари над Европа от Сноудън до Арарат. Еди Банистър — в лицето на капитан Джеймс — получи назначение да съпроводи Франки от Лондон до Кале и до дома на семейството й във френската провинция.
— Ти ли спечели войната за нас? — попита я Еди в мрачното малко спално купе на пътуващия на юг влак.
— Не — каза Франки сериозно. — Бих рекла, че съм отговорна за не повече от няколко процента от възможния изход. Военните не са способни да формулират ясен въпрос. Щом виждат само един начин да свършат дадено нещо, за тях означава, че съществува само този начин. Прекарах шест седмици да се мъча над проблем със сонара, преди да установя, че предназначението, което искаха за новата техника, е напълно… — тя размаха ръце в жест на възмущение и се загледа недоволно през прозореца. След това се обърна отново към Еди и се насили да се усмихне. — Съжалявам. Беше разочароващо. По-честно казано… не вярвам, че това пътуване ще е приятно за мен. Ще има душевна болка. Но… все пак е приятно да те видя, капитан Банистър! — Тя се пресегна и сграбчи ръката на спътничката си с широка и приветлива усмивка. След това се примъкна малко по-близо. — Даже повече от приятно, ако трябва да съм честна!