— Хакота.
— Магьосница. Да. Така се измислят легенди. Лъжи, преувеличения. И къщата на майка ми е руина и моите… всички, които обичах, са мъртви. Понеже хората са твърде глупави да различат простата истина, когато я чуят, и вярват и в найневероятните лъжи…
Франки казва и още нещо, което Еди не успява да чуе добре, но й прозвучава като „Моля се да са избягали“. Още семейни членове, още уязвими вещици. Още мишени.
С приятелката си за опора, майсторката започна да разпитва всеки, който смееше да говори с нея. Откри, че майка й и чичовците й са пратени в един от френските лагери на Виши още в началото и са починали. Двама други роднини — Еди не беше сигурни какви точно — вероятно са избягали през планините към крайбрежието, но били в конвой, потопен от подводници.
На следващия ден продължиха към Германия. Не беше като да видиш паднал рицар или трупа на чудовищен вълк. Не изглеждаше дори както си го представяше Еди, с изгорели танкове и победени, но благодарни хора.
По-скоро наподобяваше последиците от несръчна хирургическа операция или нелегален бой в Калкута.
Лейди Германия бе поднесла острието на ножа към собственото си лице. В плен на трескава, мъчителна страст бе отрязала гордия си семитски нос и си беше избола кафявите Романски очи. А след това дойдоха жестоките й спасители, не по-добронамерени от самата нея — бяха я набили, изгорили, проболи и накрая, като не успяха да се споразумеят кой от тях следва да притежава останките, бяха я цепнали по соломоновски (още капка горчива ирония, на която никой не обръщаше внимание), и двете групи се забавляваха посвоему в руините.
Наистина подходяща за случая европейска трагедия. Фосойо: фамилия, която означава гробокопач.
В дъжда, сред калта и изкривения метал, Франки Фосойо плачеше, а водата бликаше от очите й, все едно са строшените стени на язовирите „Мьоне“ и „Едер“. С мокри страни и зейнала уста, тя се взираше в нищото, сякаш виждаше цяла Германия просната пред нея на тепсия. Страната се бе съсипала сама толкова, колкото и другите бяха успели да я съсипят.
— Още жертви на лъжи. Още милиони!
Облегната на Еди Банистър, Франки изкашляше ужаси и вдишваше въздух, който беше наполовина кал.
У дома, в апартамента на Еди в Мерилебои[114], Франки ридаеше, виеше и се взираше в нищото. Германия бе играла неин враг, но Франция я беше предала. Франция беше мъртва за нея! Никога повече нямаше да посети Лувъра. Нямаше да вземе Еди в „Оранжери“ да види водните лилии на Моне. Моне беше копеле и стилът му — доказателство за очен проблем, не за гениалност. Франция не беше раждала гении. Нито един. Нито дори Франки. Франки не беше французойка. Беше хакота и толкова. Щеше да се посвети на работата.
Щеше да работи. Върху Разбиращата машина. Истината трябваше да излезе наяве. Всички щяха да я видят. Светът щеше да стане честен, човечеството — много по-добро. Никакви лъжи, никога вече.
Еди я сложи в леглото и я държа там през по-голямата част от седмицата, и към края Франки вече плачеше на пресекулкн. Еди й купи маслени пастели и хартия от магазин за художници в Рийдинг и французойката скицираше до безкрай лица, които приятелката й не познаваше. Освен това я хвана за ръката и заяви:
— Обичам те!
Не го беше правила преди.
От време на време спираше да скицира и пишеше числа на стената заедно с други символи, каквито Еди не беше виждала — изражение на неща, за кито нямаше имена в говоримия език. Топлена и осветявана от една-единствена намотка електрически реотан, Франки Фосойо рисуваше лицата на любимите си мъртъвци и ги обграждаше с диви, опасни уравнения, които никой друг на Земята не би разбрал. За първи път Еди я чу да говори за своята книга в зловещата летаргия, която я обземаше между маниакалните пристъпи.
Ще запиша всичко, също като Мария Кюри! Не само числата. Ще кажа истината. Няма нужда да става по този начин, Еди! Няма! Не се налага да бъдем дребнави и глупави, и слаби. Ще направя книга, каквато никой не е виждал. Книга на чудесата… Книгата на хакотите, ти ще я прочетеш и ще я видиш, и въпреки това няма да повярваш какво съм сторила!