Шем Шем Циен остана загубил дар слово от, както Еди прецени, истинско изумление. Когато заговори, каза го с искрена, неукрасена честност. Първи истински миг на комуникация, който изобщо сме имали, помисли си шпионката.
— Я! — възкликна той. — Честно, нямах си представа!
След това замахна към Еди — не да я убие, а да я изтрие от този свят, и двамата се върнаха към познатата рутина.
Тя го примамваше, изведе го на открито и държеше вятъра откъм гърба си. Врязваше се през сакото й и я разтреперваше, но пък влизаше в очите на хана, а ледът на земята правеше сигурната опора важна за битката, колкото и умението. Еди носеше ботуши със стоманени носове и дискретни метални налчета, които по-добре да подчертават мъжествеността й и да прикриват относително малките й стъпала, а също и защото обичаше нечестното предимство. Опиумният хан, току-що излязъл иззад масата за хазарт, беше по вечерни обувки. Тя нападна и той се понесе към нея с познатата призрачна плавност, но изгуби опора и се запързаля и захлъзга по заледения паваж, докато извиваше торса си, за да се пази от атака. Еди го замери с ръждива желязна верига и я последва, за да забие чело в лицето на хана и да го удари сурово и брутално, както бе научена. Шем Шем Циен, с изкривен на една страна нос и с напоени с кръв изискани мустаци, изглеждаше направо сразен. Еди се възползва от колебанието му и приложи шестия ключ на китка на мисис Секуни — брутална работническа хватка, на която й липсваше елегантност, но свърши работата. Отряза му един от пръстите със собствения му нож. Ханът изгуби схватката, но тя не успя да го повали и той избяга. Дори при това положение Еди имаше чувството, че само се е забавлявал с нея. За нея битката беше работа, и то много тежка. Шем Шем Циен си разиграваше преминаването в божествено ниво и се радваше да наранява хора.
През април беше подписано Северноатлантическото споразумение и Москва се намуси. Абел Джасмин премести лабораторията на Франки на „Лъвлейс“ и я държеше в движение, като така на практика я накара да изчезне. Шем Шем Циен се изгуби из тъмните кътчета на Европа — поредното изпълнено с омраза копеленце в гора от такива. Еди почти го чуваше как крещи: „Тепърва има да чувате за мен!“, в мрака на зимното море.
Поне това беше истина. Девет години по-късно Еди стоеше на ръба на бездна и се взираше надолу. Беше се сражавала с Шем Шем Циен по целия свят и положението не се променяше, нито се подобряваше. Той вършеше нещо ужасно, тя отиваше и го оправяше; в Рим, в Киев, в Хавана. Биеха се на кораби и в пещери, по покривите на къщи и в задни улички. Понякога някой от двама им разполагаше с армия, понякога бяха сами. Танцът продължаваше до безкрайност и така и не решаваше нищо. Щем Шем Циен не се променяше, не си взимаше урок, не приемаше, че в новата ера няма място за него. Еди се превърна в речник на раните, дължащи се на невъобразимата му скорост, Тя се беше научила да му отвлича вниманието, да го притиска, да го мами с цената дори на собствената си смърт. Веднъж-дваж, в добрите моменти, дори го бе преживявала с умения. Опита се да не мисли как пристрастеността им към този частен предвидим конфликт отразява идиотските прокси войни на Изтока и Запада, които се биеха едни с други.
Вятърът донесе полъха на сяра и разложение в ноздрите й и тя се задави.
Намираше се в Адех Сиким при двореца на Опиумния хан само дето цитаделата беше изчезнала, заменена от гигантска яма. Водата, захранвала машините на Франки, се бе разстлала в бляскаво езеро, загрявано от земята, и целият дворец беше обкръжен и окован в желязо. Индустриална преизподня. Родилно отделение за чудовища. Еди се уви в местен шал и палто и се запрепъва надолу заедно с другите жени, които отиваха на работа в ямата. Дългият обиколен път беше обрамчен от побити на колове глави. Имаше човешки. Имаше и слонски, с отдавна изчезнала плът и пики, огънали се под тежестта на черепите.
На дъното Шем Шем Циен беше организирал нещо като съчетание от мина и фабрика. Грамадни преси преобръщаха метални листове и робите ги разрязваха на парчета за механични войници като онези, които правеше Франки. В самия център, под шатрите, имаше ринг, където ги насъскваха един срещу друг. Бяха тромави и безнадеждни — същите несръчни играчи на шах, които Еди беше виждала и преди, и когато искаше кръв, Опиумният хан се принуждаваше да окуци някой затворник или да го ослепи, за да могат машините да се доберат достатъчно близо за удар. И все пак те задобряваха. Частично, болезнено, по създадения от Франки метод, с който да ги направлява към самоусъвършенстването, и когато някои автомат паднеше, задвижващият го механизъм биваше изваден, така че да може да се поучи от загубата. Те вече следваха блюдолизците на Шем Шем Циен като кучета, нахвърляха се на каквото им посочеха повелителите. Един ден щяха да проработят, помисли си Еди, и се надяваше никога да не го доживее.