Тя направи снимки и отиде до посолството в Дака да докладва. Тъкмо влизаше в хотела си, когато колата на Шем Шем Циен се изравни с нейната и Опиумният хан я простреля два пъти в корема.
— Колко се радвам да се видим, капитан Банистър — провлачи той, докато тя кървеше в канавката. — Надявам се, че посещението ви беше задоволително? Умирате ли, как мислите, или ще се срещнем отново? Ще ни липсват малките ни разговори.
Тя честно не знаеше и когато полезрението й посивя по ръбовете и й стана студено, се почувства ужасно, ужасно уплашена и самотна. Шем Шем Циен се върна в колата си и замина, очевидно доволен да остави Еди на съдбата й. Тя не си спомняше последвалото безкрайно пълзене към резиденцията на посланика, което бе смъкнало кожата от дланите и коленете й.
Еди се събуди в болнично легло и първото, което видя, беше Франки. Мислеше си, че тя е толкова прекрасна и така съвършена, че се разплака. Франки я галеше по лицето и й повтаряше, че всичко ще бъде наред, а Еди искаше да й обясни: „Обичам те!“. Но заспа.
— Моля те, не го прави отново — заяви решително Франки, когато приятелката й се събуди. — Това раняване. Изобщо не ми харесва. Не би ми допаднало никак да заминеш и повече да не се върнеш.
Еди добросъвестно й обеща да се старае повече по въпроса. Франки изръмжа, че старанието е равнозначно на провал, и после — когато забеляза, че й е разбила сърцето — веднага се извини и я прегърна много внимателно. По-късно сестрата влезе с изражение на силно неодобрение, за да смени превръзките на Еди.
— С децата ще ви бъде трудно — предупреди тя, — ако го кимате предвид. Но не и невъзможно, не мисля.
Над хълбока си Еди имаше две червени, кръгли рани.
— Сега и двете имаме белези — отбеляза Франки Фосойо.
Да. Нейните бяха стари, притежаваше ги още когато Еди я срещна за първи път. Така и не я попита откъде са се появили и сега вече почти не ги забелязваше. Само дето… сега ги забеляза отново и позна от какво са. Зяпаше ги. Франки въздъхна леко
— О, Боже.
— Франки…
— Бях много млада, Еди. Бях влюбена. Глупава история и не внимавах. И да, имах дете. Матийо. А после… окупацията, войната. Те бяха на кораба. Спомняш си — за тях научихме, когато се прибрах у дома.
Бежанският кораб. Онзи, потопеният.
— Франки! Толкова съжалявам, че не съм те питала!
— А аз съжалявам, че не ти казах…
Имаше и още нещо, което французойката не споделяше, но Еди не искаше да я притиска.
Франки повече не се върна в болницата. Еди не можеше да разбере защо, щеше й се да може да й подържи ръката. Прие, че Франки се е бояла да не би пациентката да умре; че не може да понася да я гледа толкова слаба. Притесняваше се, че може наистина да се спомине, а тогава Франки ще се чувства виновна. Притесняваше се, че французойката не идва и това може да е от значение, но не беше. Просто я караше да плаче насаме. А след това я сполетя и друго съмнение — силно нечестно, нелюбезно и неизбежно: че Франки си е намерила някой друг.
На Еди не й пукаше дали Франки се чука с целия полк „Колдстриймска стража“, стига да не спира да я обича. Стига да продължаваше да я има на този свят, с все глупавите й преработки на чайници и панталоните от тапицерия, и начина, по който косата й винаги падаше в чашата, когато пиеше…
Еди се прибра у дома и откри, че апартаментът е празен. Ни следа от Франки. Никаква пастелна математика. Беше студено и тъмно. Отиде до „Лъвлейс“ — до странния вагон, изпълнен с намотки, цистерни и бълбукащи стъкленици. И там я нямаше. Обади се на Аманда Бейнс и откри, че е на док и „Купара” е дошла за ремонт, а Франки не е там. Накрая отиде и при клетката на слоновете в лондонския зоопарк, където единственият дебелокож служител на британското правителство обитаваше специално ограждение и имаше лична баня. Даде му да похапне парчета плод и листа и по някое вързопче водорасли в името на старите времена и се почуди колко ли от казаното разбира слонът и дали неговият вид си разменя клюки.
Мълчалива и затворена, Франки се върна точно когато Еди отново излизаше на поредна мисия. Зацелува приятелката си, сякаш светът свършва, и плака на рамото й, после избяга в спалнята и правиха любов до безкрай, а Франки каза, че съжалява, ужасно съжалява, че не е идвала в болницата. Не казваше защо, нито къде е ходила. Посред нощ Еди се събуди и я видя да стои на прозореца и да гледа на юг.