— Да — отвърна момичето и Еди осъзна, че остарява, понеже Рен й се стори твърде малка, за да кара.
Еди седеше на предната пътническа седалка и слушаше повърхността на пътя да шушне под колелата. Познаваше пътя и знаеше накъде отива. Принуждаваше ума си да не блуждае върху въпроса какво ще намери, когато стигне дотам. Когато пресякоха Тамар и се отклониха от главния път, беше междинен час — твърде късно да е същински здрач, но още рано за пълния мрак. Нервното бърборене на спътничката й затихна, когато тя се съсредоточи върху завоите и спусканията и съвсем секна когато стигнаха външния периметър и ги пропуснаха през него. Линейки се стрелкаха беззвучно в другата посока. Еди беше чувала някъде, че ако не използват сирената, това значи, че пациентът е вече мъртъв.
По пътя имаше войници, подминаваха ги микробуси, пълни с войници, и войници стояха на стража около селски къщи и вили — обикновени ветерани, калени на служба. Бяха мрачни и уморени, а когато колата премина през малка групичка сгради на върха на хълм — твърде голям да бъде ферма и твърде малка за село, — Еди видя един редник да повръща в канавка. Другарите му го държаха да не падне. Беше попадала на британски войници, които се подиграват едни на други по време на полеви ампутации. Никой от тези тук обаче не се усмихваше.
Колата намали и Еди за момент си помисли, че са пристигнали, но пътят просто беше препречен от голям, закрит със зелен брезент камион. Беше чукнал каменната ограда на един завой и беше свалил голям гранитен блок. Трима войници с лост го претърколваха от пътя. Еди ги гледаше. Вътре в колата звукът беше приглушен. Тя чуваше ясно дишането на Рен.
Миг по-късно нещо се пльокна влажно в предното стъкло. Еди се дръпна назад в седалката си, стресната от широката, зейнала паст, размазала се по прозореца. Видя кръг с червени устни и струйка слюнка. Беше успяла да насочи оръжието си към нея още преди да осъзнае, че принадлежи не на избягал лъв или гигантска пиявица, а на брадат мъж с официално синьо сако. Рен се беше извърнала в седалката, готова да засили колата назад и да изчезнат. Погледна към пътничката си за инструкции и Еди, задържала оръжието в ръка, вдигна длан — почакай.
Мъжът ближеше стъклото и го смучеше, опитваше се да се хване за него и безнадеждно се сурна надолу до земята. Зад него имаше още двама души с провиснали ченета, стенеха и неестествено се смъкваха от каросерията на камиона. Единия стискаше нож и вилица. Вечерно парти, осъзна Еди. Бяха облечени за вечеря. Онзи с шанцовия иструмент режеше безцелно йз въздуха. Другият местеше крак пред крак — странна птича походка, бързо-бързо, бавно.
Появи се някакъв сержант, завъртя пъргаво брадатия в обратна посока и му сгъна ръцете на гърдите, уви го в меча прегръдка и го експедира в посока на камиона. Двама едри редници сториха същото с останалите.
Еди привика сержанта при себе си.
— Колко такива има?
— Близко са до хиляда, но няма да ги спасяваме всичките — отвърна той, вперил поглед в нея, за да е сигурен, че го разбира. — Към половината са мъртви, преди да се доберем дотам. Най-често откриваме, че все още правят онова, което са правили, когато се е случило. Заклещили са се в рутината. В повечето случаи не е проблем. Адски е гадно, но не е страшно. Но някои са… хм. Има един краварник по пътя за Трегърнау. Фермерът е клал телета. Изклал ги е всичките, докато стигнем дотам. Върнал се в краварника и просто продължил със същото… — Той замълча, за да провери дали госпожата има нужда от допълнителни обяснения. Нямаше. — Това руско нападение ли е, как смятате? Война ли има?
— Не — отвърна Еди твърдо. — Не, просто инцидент. Химически разлив от контейнеровоз.
Сержантът сбърчи вежди.
— Е, надявам се, че за това ще има обесени.
Франки, какво си сторила?
„Лъвлейс“ прискърцваше напред-назад в мрака на пещерата на Франки — миниатюрно незначително потрепване на незахранвани, но и неограничени оси. От време на време Еди чуваше нещо, което напомня стъпки, а освен тях и шума, вдиган от нервните войници, които стояха на стража, около влака се чуваше хлебарково шумолене, което не можеше да се определи. В единия край на пътническите вагони самотна крушка присветваше и гаснеше, присветваше и гаснеше…
Пойното пиле изруга тихо и се прекръсти. Еди никога не го беше виждала да прави така. В Н2:А малцина се молеха — бяха виждали твърде много глупави случки за добро или зло. Същият непознат сърбеж гъделичкаше пръстите и на Еди — усещане че това тук е твърде голямо, за да е неин проблем, което беше твърде странно и отчайващо. Трябва да има някой над мен способен да се оправи с това. Но в този момент се намесваше привичният, набран в Н2:А опит — когато нещата се вкиснат, ти си човекът, който идва и поема командването.