Противникът с олюляване се изправи на крака и рухна към нея, а Еди отскочи. Той пак замахна и този път тя пристъпи към него и го преметна през гърба си, хвана го за крака и хубавичко го усука, докато жертвата падаше. Коляното се измести. Можеше и да не зарасне правилно след случката, човекът може би щеше да куца. Но Еди не го беше застреляла и това все пак беше добре, макар дълбоко в себе си тя да се съмняваше, че той някога ще излезе от сегашното си състояние — човек, сведен до нивото на акула.
Гледаше го как се опитва да се изправи и не успява, после напълно изгуби интерес към нея. Миг по-късно тя чу странен, зловещ звук и се извърна навреме да види, че той яде пръстите на осакатената си ръка.
Еди се задави, взе се в ръце и после отново изгуби контрол над стомаха си и го изпразни в ъглово кошче. След това си обърса устата в ръчнотакана завеса и продължи напред.
В свързващата секция между вагоните имаше алков с фенер с манивела. Щеше да даде светлина. Също така щеше да я превърне и в мишена. Еди обмисли този проблем, после взе фенера и нави манивелата. По-добре да вижда къде отива, отколкото да пропусне някоя засада, независимо дали е преднамерена или не.
Отвори вратата и освети с фенера следващия отсек. Оказа се спално помещение с купета, редуващи се от двете страни на вагона, за да може да се създаде усещане за уединение и да се блокира пътят на евентуален пожар. Вслуша се и осъзна, че вагонът е пълен.
Еди зави в първата чупка и откри ръскинит и двама безжизнени и неподвижни войници. Светна с фенера право в лицето на по-близкия и проследи как се свиват зениците му. Той не показа други признаци да я е забелязал — просто стоеше отпуснат. Тя тъкмо минаваше покрай него и го гледаше право в лицето, когато той заговори.
— Мисля, че ще намерите… — май имаше още нещо за казване, но не продължи. Просто спря. — Мисля, че ще намерите…
Еди отстъпи назад.
— Мисля, че ще намерите…
С една и съща интонация, повторения до безкрай. Запис. Или по-скоро — единствената останка от човека. Следа от него, а останалото е изтрито. Еди чу въздишка и се обърна рязко с оръжие, насочено към следващия поред човек, но той не бе дал израз на нещо — при вдишване дробовете му издаваха шум.
Еди ги огледа един по един и те отвърнаха на погледа й. бяха любопитни, но все пак я гледаха — безконечно. Сети се за африканската дума, която бе чула от Пойното пиле, когато Пристигна: зумби. Труп, който няма достойнството да остане легнал. Налага се да му вържеш здраво челюстта, за да не може да говори. (Зад нея в коридора войникът повтори „Мисля че ще намерите“.)
— Ехо?
Еди се обърна рязко и вдигна пистолета си. Мъжът трепна Беше млад — към трийсетте — и набит. Хамстероподобен тип в халат. Ръскинит. Толкова се зарадва да го види, жив и здрав, че за малко да го прегърне. Вместо това изръмжа:
— Кой си ти?
Дулото на пистолета й още сочеше към главата му.
— Шолт — отвърна той. — Наричай ме Тед. Пристигнах тази сутрин.
Тед държеше чаша. След малко Еди осъзна, че в нея има мляко и че гърдите му са покрити с петна — много вероятно от повръщано.
— Не ги притискай в ъгъла — посъветва я Тед Шолт. — И не ги поставяй в положение, в което не могат да правят онова, което вършат поначало. Това ги прави… — Той вдигна очи и погледна в лицето й. — О! Вече го знаеш.
— Да.
— Какво… се наложи да… — той я питаше дали не е убила някой от приятелите му.
— Не — отвърна Еди и двамата се погледаха известно време в пълно разбиране: не че това вероятно ще доведе до голяма разлика.
Едно от зумбитата премина съвсем близо до Еди и тя се дръпна. То продължи да напира и се отърка в нея. Тя се обърна. То също се обърна, а отпуснатото му лице следеше нейното като отражение. Тя се наклони. То също. Когато тя се изправи — и то го стори, а когато спря, то също застина. Еди се обърна и тръгна право напред. Зумбито спря, понеже пътят му се оказа блокиран от кресло. Стоеше неподвижно, с опрени на облегалката на креслото бедра, без да прави усилие да пристъпи настрани, сякаш концепцията му бе непозната.
— Опитвах се да ги храня — обясни Шолт, загледан в същото зумби като Еди. — Не преглъщат. Можеш да ги накараш, но после всичко излиза обратно. Не съм сигурен защо още дишат. Бях предположил, че… — той замлъкна.
Тя отново го погледна и за първи път наистина го видя. Сигурно бе дошъл тук въпреки случилото се… не, заради него. Без оръжие, без фенер. Просто с бутилка мляко и много вяра — или може би това се броеше за добродетел.