Смел малък хамстер.
— Аз съм Еди.
Той кимна:
— Здрасти.
— Влизал ли си навътре? — Тя посочи към вагоните, водещи към кабинета на Абел Джасмин.
— Не — отвърна Тед Шолт. Вдигна млякото, после го свали отново.
Еди си го представи за миг как търпеливо налива течността в устите на хора, които познава и дори обича, а те се задавят срещу него или кашлят, или просто оставят млякото да изтече по брадичките им.
Продължиха напред. Коридор. Жилищни пространства. Тесен камбуз.
После дойде ред на Шифровъчната зала — където Еди работеше преди нощта на Клариса Фоксглоув и големия влаков обир.
Тед Шолт тихичко простена от мъка.
В Шифровъчната стая имаше ръскинити — или поне мъже и жени, които са били такива. Еди разпозна едно момче на име Пол, стъклар. Преди година беше изработил за тях с Франки комплект чаши за вино — прекрасни творения. Сега лежеше на земята и се взираше в тавана. Тя помаха с ръка пред лицето му.
— Глък — каза Пол.
Когато Еди отново направи жеста, той повтори същата дума, с точно същата интонация и за момент тя помисли, че е все още жив и на себе си, все още е Пол, но това бе единствената реакция, която успя да получи от него. Глък, глък, глък, глък… Заля я ужас, когато си помисли, че вече никога няма да престане с това странно, тъжно и глупаво възклицание, и то ще я преследва из целия влак, но когато момчето го повтори точно толкова пъти, колкото тя бе прокарвала ръка пред очите му, спря.
Еди продължи нататък. Франки, обичам те. Моля те, не казвай „глък”.
Пред вратата към отсека, който очевидно служеше за лаборатория на Франки, тя намери двама ръскинити и група войници, както и жена от екипа по поддръжката. Тръгваха напред блъскаха се леко във вратата, след това пак пристъпваха напред, сякаш архитектурата на влака щеше по някакъв начин да се промени от безконечните им усилия. При всяка стъпка леко се надигаха и спускаха и след малко Еди осъзна, че са застанали върху друг човек — или по-скоро върху трупа му, понеже постепенно стъпките им го бяха смачкали и превърнали в кайма. Когато се приближи, установи, че той все още не е умрял. Не се опитваше и да пищи — каквото и да се беше случило, беше премахнало усещането за собственото му страдание.
Проблем: това беше единстветата врата.
Проблем: тези изгубени души стояха на пътя и щяха да премажат всеки човек, дръзнал да се изправи между тях и целта им.
Проблем: Еди трябваше да се озове от другата страна на тази врата и да не пусне тълпата в лабораторията на Франки.
След това обаче някой я сграбчи за врата и я удари с нещо, а тя видя звезди и Тед Шолт се вряза в прозореца, и после нападателят започна да я души.
Нямаше време. Щеше да умре. Задушаването е бърз процес. Пред очите й вече се стелеше мъгла.
Еди се размърда.
Отпусни тежестта си. Нищо че така ще затрудниш дишането. И бездруго не можеш да дишаш. Намери основата си, връзката си със земята. Да точно така. Сега се притисни по-близо до нападателя си. Блокирай ръката му. Хвани го за лакета и бицепса и извий цялото си тяло, завърти се на пръсти. На деветдесет градуса и повече, встрани от бицепса Протегни ръце напред, все едно отблъскваш тежко пиано с опакото на дланите си.
Тай отоши.
Беше същото като яма араши, но за душачи.
Мъж прелетя над бедрото й и падна върху бюрото. Надигна се с окървавено лице. В този бой нямаше компромиси. Нямаше болка, нито отстъпление. Еди се извърна заедно с противника си и отстъпи от линията на нападението му, след това го сграбчи за врата, завъртя го в плавен кръг и го стовари по гръб върху острия ръб на махагоновото бюро. Надяваше се да парализира негодника за няколко секунди, но той беше по-тежък от представите й и тя чу остро изпукване. Ириминаге — но не беше възнамерявала да го убива. Надзърна към отпуснатото му лице и го позна.
Денис. Асистентът на Франки в Адех Сиким. Едрият, дружелюбен и търпелив Денис.
След малко Еди промърмори:
— Мамка му.
Ругатнята се разнесе хриплива и звучна. После Еди се намрази. И се намрази двойно, понеже — тъкмо когато се канеше да каже, че не е имало друг начин, осъзна, че е имало, и то през цялото време.
Знаех как да се справя с това още като бях съвсем малко дребно момиченце.
Тя провери как е Шолт и откри, че е в съзнание, но лявата му ключица е счупена. Премести го нежно в предишния вагон и му каза да има търпение, след това се измъкна нагоре и навън през люка на тавана и върху покрива на влака.
Горе на покрива беше топло и приятно спокойно. Внезапно и се прииска да не се връща обратно. Всъщност отчаяно й се искаще да не се налага да влиза пак вътре. Но пък долу в задната част на влака виждаше войниците си. Пойното пиле погледна към нея с изписана на лицето надежда. Еди въздъхна.