Ами да, разбира се. Той и другарите му имаха нужда от нея да оправи кашата. Не да се страхува или да се чувства объркана. Дяволската контеса никога не трепва, ей.
Тя пристъпи напред и се спусна през вентилационния панел и в лабораторния вагон, затаила дъх с молитви.
Лабораторията на Франки беше празна. В средата на стаята имаше подиум и на него — изкорубена черупка, дело на странния майсторлък на Франки: ръскинитска коруба за устройство на хакота. Вътре нямаше нищо. Намотки кабел висяха от тавана към подиума, объркани и типично франкевски. Помещението беше спокойно и празно.
Еди го претърси методично и се постара да не прибързва. Провери под масите и в шкафовете, като отваряше всеки с ужасяващото предчувствие, че ще намери застанала вътре Франки. Върху й падна наръч моливи и тя изпищя силно, а после с все сила ги запрати през стаята, понеже страхът й промени естеството си — ами ако Франки я нямаше тук? Ако не беше в лабораторията, тогава къде можеше да е? Изчезнала, изгубила ума си и скитаща се в нощта? Похапваща мъртъвци отвън? Или са я отвели? Дали това не беше отвличане, а не инцидент? Еди се сещаше поне за един човек, способен да избие хиляда души и да го смята за добра диверсия.
Обърна се и откри своя отговор: едничка дума, изписана с тебешир на черната дъска: Еди! И под нея бележка, сгъната прилежно. Почеркът беше на Франки.
Еди сграбчи бележката и трескаво я отвори.
Еди. Знам, че ще пратят теб. Знам, че ще дойдеш и ще видиш какво е станало и съжалявам. Никой не бива да вижда такива неща.
Ще трябва да знаеш, че аз съм го сторила. Не беше номер и не е капан. Не е дело на Шем Шем Циен, нито на руснацит или някой друг. Само аз и то защото съм горделива идиотка. Жива съм. В окото на урагана има безопасно място, където полето не е толкова силно. Видях какво се случва и го осъзнах, хакотското ми зрение можа да го забележи и застанах там, за да се спася. Опитах се да удържа Денис при мен, но ураганът го повлече. Мисля, че ми беше сърдит.
Започна се с истината, което е прекрасно. Беше съвсем леко.
Задавахме си въпроси и се поздравявахме един друг за правотата на отговорите. Играхме си с лъжи, разправяхме си потресаващи такива и после по-фини и се радвахме да виждаме — макар че всъщност не беше като зрение, по-скоро като осезание, — че тези лъжи не са в съответствие с обективната вселена.
Преживяването беше и отрезвяващо съзнанието. Разбрах, че съм се отнасяла зле с теб. Знам точно колко зле. Плакахме — всички ние, известно време, а после си признахме греховете си. Те не бяха толкова много, нито пък силно интригуващи. Споделихме прошка и знаехме, че и тя е истинска. Помислих си, че съм постигнала всичко, което бях наченала.
И в мига, когато си го казах, осъзнах, че греша. И точно колко съм сгрешила. Машината беше твърде мощна. Достатъчно беше да се погледнем един друг и да видим не само истините, но и развитието на бъдещите ни взаимодействия. Стигаше да помислим за нещо в големия свят, за да го научим. Повечето от другарите ми, Еди, страдаха от липса на основа за разбиране, но аз видях математиката да се разгръща пред мен и осъзнах незабавно какво предстои — познанието ми и онова, което ми бе дарила машината, се движеха заедно, всяко се опитваше да изпревари другото. Викнах и казах на всички да си вървят, но бяха в плен на Машината. Вторият етап, Еди. Познанието.
Сграбчих Денис и се затичах към мястото пред машината, което бе засенчено от функциите й, но той се бореше с мен. Крещеше, че съм глупачка и че съм ги убила всички — и когато го каза, последва едно от онези ужасни мълчания, а другарите ни го чуха и проумяха, че е вярно. В този миг всеки един от тях осъзна, че смъртта е неминуема. И по-лошо, Еди. Знаеха какво точно представлява тя. Никога не бях чувала такива писъци. Аз не видях смъртта, Еди. Бях в окото на бурята. Отидох да изключа машината, но беше твърде късно.
Твърде късно. Третият етап бе започнал. Останалите познаваха всичко. Въздухът се сгъсти. Сякаш около мен се разпростираше лед, а аз бях в безопасност в малката си какавида от живот. Гледах как светът около мен става стерилен. Лишен от живота. И въпреки това хората не падаха. Телата им продължаваха.
Денис беше прав, Еди. Бях невнимателна. Трябва да разпределя товара — но стига толкова. Няма да разкажа тайните си точно сега. Правителството ще иска да получи устройството за оръжие и аз няма да им позволя. Много поужасно е, отколкото изглежда.