Погрижи се за хората ми, моля те. Те заслужават поне толкова. Загинаха за страната си, за своя Бог. Но не ме разбирай погрешно: няма да се възстановят. Убих ги.
Извадих сърцевината на машината. Ще продължа работата си по един или друг начин. И, Еди, има още едно нещо, което също осъзнавам, като си те представям как стоиш, четеш писмото и клатиш глава пред глупостта ми, и все пак толкова радостна, че съм в безопасност, дори пред лицето на кошмара, който сътворих. Извадила съм сърцевината на машината, но съм оставила сърцето си тук.
Ти си моето сърце, Еди. Винаги, само ти.
Еди стоя в лабораторията на Франки поне десет минути, втренчена в празния подиум. Вдигна глава и осъзна, че Франки трябва да е излязла по същия път, по който беше влязла тя. Преди колко часа? Десет? Дванадесет? Франки „вдигаше гълъбите“. Щеше да вземе каквото може и да побегне. Несъмнено държеше някъде чанта — може и да нямаше такава — но си беше отишла по най-умелия начин, който й беше известен.
Еди събра листовете и жертвите, и ги скри. Скри „Лъвлейс“. Прибра в нафталина единствения си истински дом. Понеже това й беше работата. Понеже вярваше повече от всякога, че на света не му е необходима машината на Франки или пък отчаяното й убеждение, или каквото и да е нейно освен мълчанието й. Направи по-добрен капан за мишки. Оправи мелницата, преди да се е счупила. Остави ужасните тайни на вселената на мира.
— Върни я у дома, Еди — нареди й Абел Джасмин в Уайтхол. — Ако някой друг я докопа, може и да я принудят да… така де. Върни я у дома!
И Еди се опита.
Проследи Франки до Залцбург, после до Будапеща, до Делхи и до Пекин, а после обратно. Франки беше гений. Имаше способност да отвлича вниманието. Хората виждаха странни машини и се притесняваха за тях. Празнуваха математически постижения, дело на незабележими, трудещи се здраво местни академици, сполетяни от случайни разговори със слабичка, начетена жена в някое кафе или бар. Получаваха борсови съвети, извлечени по някаква странна, вдъхновена формула, правеха състояние и отиваха на почивка. Самата Франки, с чанта на училищна директорка в едната ръка и с тайните на вселената в главата, оставяше следа от бляскави, мимолетни решения на невъзможни задачи, но стоеше странно невидима на техния фон. И все пак човек можеше да я намери от време на време, ако знаеше как. Еди успяваше. Шем Шем Циен също.
Играеха на котка и мишка — или на котка, мишка и куче Може би — от единия край на света до другия. По някое време тази история се превърна в неприлична шега сред разузнавателните служби в трийсет държави. Където отидеше един от тримата, се появяваха и другите двама и неизбежно следваха хаос, бомби и стрелби. Биеха се, бягаха, беснееха и нищо не се променяше. Сякаш светът беше разтегаем и винаги се връщаше във все същата глупава, прогнила форма.
И до ден днешен Еди нямаше представа къде е починал Франки, а само че несъмнено трябваше да е умряла, понеже по едно време вече наистина изчезна безследно.
В автобуса Еди пролива измъчени сълзи и наум разказва на Франки, че съжалява, задето е чакала толкова дълго, преди да промени всичко. От грозната ръчна чанта се разнася утешителен звук. Тя се засмива. Да. Каквото и да става, Бастиън е до нея.
Той пристигна в късна септемврийска вечер, съвсем мъничък и пострадал много зле. Имаше мраморни топчета вместо очи и смътно, объркано изражение на недоволство. Спасено хранениче, помисли си Еди, разбира се. Франки не бе способна да устои на такива неща. Заедно с кученцето бе дошло и последното писмо.
Еди даде бакшиш на чакащия таксиджия и внесе целия пакет вътре. Знаеше, че трябва да се обади на Абел Джасмин или по-скоро на онзи, който бе поел поста. Но към този момент беше успяла да се самоубеди, че вече не й пука, и определено вече нямаше вяра на нищо, свързано с правителства.
Най-скъпа ми Еди,
Моля те, погрижи се за този господин. Той има геройско сърце, защото е отгледан сред слоновете в Адех Сиким, а всичките му братя и сестри бяха жертва на най-новата чудовищна жестокост на Шем Шем Циен. Сторих за него каквото можах. Напомня ми малко на теб. Не знае кога да се предаде. Обича с цяло сърце и безгранично и прошката му ме изпълни с почуда, както и твоята.
Когато за първи път видях Матю на улицата с Дениъл, помислих, че съм полудяла. Видях със собствените си очи смъртта им, изписана на дъската в общината. Дениъл ми каза, че са избягали и са дошли в Англия, но смятал, че съм мъртва.