— Часовников механизъм е — обяснява. — Не е електрически. Или поне не мисля, че е електрически… — ухилва се и се навежда с лупата, протегнал пръст на четвърт инч разстояние от пчелата. През стъклото вижда как нишката се изправя, статичният заряд от пръста му я дърпа. Фатално за електрониката. Няма проблем за часовниковите механизми.
Размахва пръста си в едната посока, после в другата и така развива нишката донякъде. Опитва отново, а накрая тя полита към пръста му и пада. Той си поема дъх. Пчелата не помръдва.
Бавно връща всичко по местата му — пласт след пласт, — последни намества крилцата и рамката и накрая оставя пчелата на масата.
— Е — казва Мърсър след малко, — предполагам, че не е в по-лошо състояние, отколкото първоначално.
След малко тримата зарязват заниманията с пчелата и се захващат с колекцията от плочи и малкия преносим грамофон, известен като Прасенцето.
Малката машина наистина издава тихо сумтене, докато Джо Спорк навива манивелата и после стържещо квик! когато се стига до крайното натягане на пружината. Майсторът слага първата плоча на грамофона и нова игла в щипката и спуска главата.
Призрачният глас заговаря Джо отново, стърже през десетилетията задавено и меланхолично. Баба му. Неговата кръв. Това дори не е писмо, както се оказва. Джо Спорк се чуди дали тя е притежавала собствено записващо устройство. Може Дениъл да й е направил. Представя си я сама на бюрото й и въображението му я снабдява с мастилница и истинско перо в ръката, понеже всичко това се е случило преди много време, Франки си прочиства гърлото и заговаря…
Веднъж каза, че не знам нищо за истинския свят и ти отговорих, че всъщност е точно обратното. Само математиците познават света, какъвто е наистина. Направо те виждам как ръкомахаш и клатиш глава, Дениъл, но е така. И ще ти го докажа.
Да речем, че имаш два часовника и единия поставиш на пиедестал в къщата си, а другия на борда на ракета, която изстреляш да обикаля Земята. Когато тя кацне, двата часовника ще показват различен час. Защо? Понеже този в ракетата е бил по-близо до скоростта на светлината и в ракетата е изминало по-малко време, отколкото в кабинета пи. Това е най-малко странният факт за вселената, Дениъл: че времето, което на човешките същества им се струва абсолютна константа, всъщност не е такова. Относително е.
Все още ли не виждаш какво имам предвид? Много добре, представи си тогава котка в кутия и бутилка отрова. Във всеки момент бутилката може да се отвори — или пък да остане затворена. А сега: направи две снимки, една след друга, на съдържанието на кутията. Първо погледни втората. В този момент наблюдението определя какво има на първата снимка и какво е станало с котката. От нашата гледна точка информацията тече обратно във времето. Това не е шегa или измислица, Дениъл. Съвсем проста подредба на нещата е. Вселената без нас е нерешена — и умовете ни са част от механизъм, съществуващ на ниво, което дори не сме за почнали да проумяваме.
Това е истинската природа на света, който обитава ме. Не е лесната, която срещаме най-често. И всеки, който твърди обратното, живее в сън.
Записът свършва, а иглата подскача по най-вътрешната пътечка в неравен кръговрат.
Когато записът на Франки свършва, Джо се обляга на стола си и се оглежда. Мърсър Крадъл е седнал на пода като Буда — неочаквано гъвкава законодателна статуя от камък с кръстосани крака и притворени в размисъл очи. Бетанитата са се настанили в еднакви пози на дивана зад него — малко неуверени, понеже не са успели да го натикат в удобно кресло и определено им е странно да седят над шефа си. Поли се е настанила до Джо и държи на стъклена дъска лист хартия, готова да си води бележки с мек молив.
— Следващата — казва тихо Мърсър, преди Джо да успее да се почуди на глас дали в колекцията има нещо стойностно.
Поли избира следващата плоча и този път гласът от нея не е дистанциран и меланхоличен, а преизпълнен с болка и ужас.
Всички са мъртви и ги убих аз. Вече съм убийца! Да, такава съм. Не казвай, че не е моя вината. Аз построих машината, о, с такива грандиозни намерения! Спасявах ни всички! Но някак си съм сбъркала, Дениъл. Аз. Нещо съм сбъркала, влакът спря в Уиститиел и те са мъртви, и даже по-лошо от мъртви, и нямам представа как оживях, не би трябвало, а Еди дойде да ме спаси.
Искам да вярвам, че е бил той. Шем Шем Циен, като в стар лош сън, дошъл да троши машините ми и да натиска копчета. Но той не беше тук, Дениъл. Аз го направих сама. Убих много хора и сега ще ме затворят и машината никого няма да се роди, освен ако не успея да намеря път сама.