Джо Спорк, експлодиралият човек, не разбира защо всички други изглеждат толкова спокойни, докато не осъзнава, че никой от тях, понеже не познава Матю и Дениъл и не знае за стряскащите им сблъсъци, не разбира какво представляват колонките с цифри.
Тук, изсушено между тайните от неджазовата колекция на Дениъл, се крие откраднатото от стареца. Дали не е могъл да го гледа? Или пък го е ценял и разбирал, което му е донесло известна мяра покой?
Ако може да се вярва на тези числа и ако Джо правилно разчита всичко, написано с твърде разхайтения почерк на Матю — а той определено го разбира, след като години наред се е сражавал с все същата ръка, — то грандиозният, самостоятелен, доходен бизнес на Дениъл Спорк с часовниците, войната, която е развихрил срещу прилива на модата и безгрижния консумеризъм, е губел пари като черна дупка. Работилницата не е и никога не е била печеливша. Само безкрайните венозни вливания на пари от страна на Матю, описани тук в тази набързо надраскана сметка, са направили възможно балансът изобщо да излиза. И тези вливания Матю е извършвал винаги в условията на пълна секретност, най-вече от баща си, така че Дениъл да продължи да вярва в правия си като стрела път и да може да се цупи на делата на сина си.
Матю гангстерът — Матю лъжецът и Матю крадецът — всъщност е започнал престъпната си кариера, за да спаси работилницата на баща си. И го е издържал през цялото време.
Джо още се взира в това земетръсно, всеобхватно и чуждо нашествие във вселената му от онази, където всичко е различно, когато чува гласът на Мърсър да го зове през мъглата и последното събитие отново променя правилата на играта.
— Хей, сънльо!
Джо се обръща и адвокатът му подхвърля златната пчела.
— Топла е!
Джо протяга ръка, но — той никога не е бил добър в ловенето, ритането винаги е било неговата страст — пропуска полета й. Инстинктивно се навежда да хване пчелата, преди да е тупнала на земята, и пак я изпуска.
Изпуска я, понеже тя не пада.
На шест инча от бузата му многофасетните очи от розов кварц блесват срещу него и нашарените със златни венички крила забръмчават във въздуха. Пчелата изпърхва много бавно към него и каца на носа му. Джо се опитва да я гледа и се мръщи, когато неизбежно кръстосва очи. Кълне се, че чува щушненето на златните крачета, които лазят по бузата му. В опасност ли съм? И ако да, какво всъщност мога да сторя?
Пчелата се понася отново във въздуха и пак каца върху масата, където тръгва да се разхожда по пчелно хаотичен маршрут.
Apis mechanica. Жива и реална. Джо я гледа, без да я вижда, понеже в ума му гори само мисълта за Матю и Дениъл и го тресе от усещането, че е разбирал погрешно всичко, което някога е смятал за истина.
Миг по-късно пчелата отново излита и обикаля из стаята. Блъсва се весело в главата на Поли Крадъл, в абажура на лампата и накрая — в прозореца.
Всички заговарят едновременно и настъпилият хаос е най-удобният момент за Джо да се измъкне да си наплиска лицето.
Когато Джошуа Джоузеф Спорк се измъква през вратата на дома на Поли Крадъл, има странното усещане, че се прибира у дома и същевременно — че е ужасен предател. Крачи по улицата в сгъстяващия се мрак и знае, че до известна степен е беглец, и усеща родство с баща си, което надхвърля всичко, изживявано от него преди. Плаши се от сенки, придържа се далеч от светлината на лампите и когато случайно улавя нечий поглед, го яхва и влага толкова агресия срещу него, че човекът отклонява поглед и престава да го забелязва. Всъщност хората активно се мъчат да го забравят. Качва се на автобус и от чист инат слиза на следващата спирка и се качва на друг, който върви по дълъг обиколен маршрут до целта му. Или — не от инат, а поради естествено разбиране, че онова, което прави, е прибързано и оттам произтича определената идея, че е длъжен да го извърши както трябва или по-добре хич да не опитва. Непременно трябва да го направи в изискания стил на Нощния пазар, с нужните маневри за заблуда на противника и замъгляване на мисълта.
Чувства се жив.
От друга страна се чувства и негодник. Мърсър ще се оправи, ще нарече Джо идиот и след това ще се захване да спасява положението. Не е толкова сигурно, че и Поли Крадъл ще се съвземе. Очевидно няма да понесе физическа вреда, но измъкването на Джо — успешно осъществяване на плана, формулиран, когато го е спипала предишния път — ще я нарани и той го знае, и тя е наясно с това, но въпреки всичко Джо го прави и това ще я нарани повторно. Не съжалява за решението си: в случая не става дума за сутрешно разочарование. Човек не си избира кръвта. Но в същото време, каквото и да се случва помежду им, не трябва да бъде и подценявано. Двамата с Поли са открили у другия прилягащото им парченце от пъзела — откритие, много по-голямо от това, че нейният аромат още витае по кожата му — и Джо се разкъсва от болка в старанието си да не го дефинира или признава, докато не му даде време да се уталожи само.