— Казах, че съжалявам.
— И смяташ, че едно извинение ще те свали от кукичката, а? Питай Фоулбъри колко пъти е трябвало да се извинява за фиаското с яйчения пунш. И после пробвай пак!
Сисъли обаче вече говори със сърдито умилостивен тон и няколко маслени кифлички ще оправят сметката с нея. Портите на „Хартикъл“ — както Джо чудесно знае, пък и тя също — не са затворени за него.
Отчасти музей, отчасти архив и отчасти клуб, „Хартикъл“ заема една от онези странни ниши в лондонския живот — и физическа, и обществена, — която го прави почти невидим за големия свят и същевременно неизбежен за онези, които знаят за него. Сисъли Фоулбъри е негов библиотекар и в определен смисъл — самата му библиотека. Естествено, въоръжен с достатъчно решителност, човек може да намери дадена книга или предмет и посредством системата с индексирани картони. Това е съвсем удовлетворителна подредба, макар и да е остаряла и — понеже това пред вас е „Хартикъл“ — твърдо аналогова. Но е вярно и че Сисъли е указателят й — нейният азбучник. Ако желаете да намерите нещо в умерена времева рамка, най-добре да питате нея — но много, много любезно и ако е възможно, носете мирни дарове. Прякорът на Сисъли — Човекоядката — не е напълно лишен от почва и съпругът й Боб доброволно се признава за неин роб.
— Сисъли, да си чувала нещо за музея „Логънфийлд“ в Единбург?
— Не, откакто го затвориха. Защо?
Джо Спорк си кима без учудване.
— Просто проверявам. А какво ще кажеш за „опасни книги“?
— О, да, разбира се. Има дузини. Църквите вдигнаха такава врява след пресата на Гутенберг, Джо, понеже сега всеки може да си отпечата каквото си ще, че и да го разпространява. Папите изпадат в бяс за какво ли не. Местни барони се дразнят от злотворни слухове, разпечатани в брошури — много от които са верни и трябва да призная, почти всичките са интересни!
— Гръмотевичен смях в слушалката отсреща. — Има дори няколко библии с печатни грешки, които ги правят леко странни. „Прелюбодействай“ и такива ми ти работи. Хората ги събират, епископите ги горят. Глупави сноби. Сякаш на Господ му дреме на шапката какво е писано с размазани букви.
— Не става дума за такава книга. По-съвременна е.
— Изплюй тогава камъчето, Джо. Що за том — Сисъли натъртва здравата на тази дума, доволна от ръбатостта й, — що за libram представяш на вниманието ми?
— Той я нарече Книга на Хакота.
От другата страна на линията следва остро покашляне, същински приглушен рев.
— Сисъли?
— Тук съм.
— Какво не е наред?
— Хакотата, това не е наред.
— Чувал ли си за нея?
— Разбира се, мътните го взели. Зарежи тази работа, Джо. Бягай надалеч от нея. Отровна е!
— Не мога. Мисля, че ми залепна на обувката.
— Ами, отърви се. Бързо.
— Как? Дори не знам какво е това.
— Това е призракът в мрака, Джо. От Испания до Черната гора и по целия път до проклетия Минск. Кралицата вещица на Кръстопътищата. Кървавата Мери. Баба Яга. Това е проклятие.
— Сисъли! Моля те!
Тя не се умилостивява. Телефонът мълчи. Накрая библиотекарката пита остро:
— Кой е „той“?
— Какво?
— Ти каза „той я нарече“. Кой е „той“? Не е онази гнусна малка пиявица, нали?
— Не. Някой друг е. Явно смята, че е у мен.
— А у теб ли е?
— Ами… не. Но може да е била у мен. Или поне нещо, което много прилича на нея…
Джо чува въздишката на Сисъли или може би просто шумно издишане. Няма да дълбае по въпроса.
— Тази Хакота, Джо. Това е… Торбалана. Разбираш ли? Била е прокажена или… банши. Като майката на Грендъл. От нея се умира. Твърди се, че си е построила замък в едно село и една нощ морето се надигнало и я погълнало с все крепостната стена.
Джо Спорк опитва да се засмее. В крайна сметка казаното звучи доста глупаво. Историите за призраци са абсурдни днес, под слабото, но успокоително слънце — ала Сисъли Фоулбъри е корава стара гарга и не се поддава на фантазии и суеверия. От друга страна — тази заран го навести онзи странен птицеподобен мъж в ленен саван — качулка? гугла? плащаница? — който криеше лицето си.
— Проказата се лекува — заявява Джо твърдо. Отвратителна е, но се лекува и е естествена болест, и не се хваща лесно.
— Джо, не става въпрос просто за болест. По-сериозно е. Прокажените и хакотата просто са две отритнати групи, ясно? Така че въображението ги е сляло. Хората са започнали да ги мислят за едно и също, но те не са. И прокажените, Джо, те се страхуват много повече от хакотата, отколкото обратното. Това са съвременни хора, не средновековни селяни. И… ами, не знам. Малко като гробницата на фараоните е, нали? Има дълъг списък с хора, умрели заради прекомерна близост.