Практичната страна на Джо решително загърбва за момента възможността с Поли някой ден да станат семейство; че тя би могла — заедно с него — да обедини Крадъл и Спорк в единна велика династия с необикновена история, изтъкана от правото и престъпността. Преди изобщо да посегне към това бъдеще — или което и да било друго, — се налага да се изкатери на върха на планината на миналото и да види как наистина изглежда светът. Става дума за върха, натрупан от делата на Матю, които сега му се струват не толкова поредица грешни завои, колкото тежките стъпки на човек, понесъл повече от полагаемия му се по право дял от историята на другите хора — описание, което Джошуа Джоузеф Спорк винаги е смятал, че важи за него и което сега май пасва на почти всички в живота му.
Той отново сменя автобусите и се взира през прозореца, в който вижда собствените си очи като черни дупки в отражението и гледа навън през тях. Сградата, която му трябва, прилича на празнина в мрака; сянка в сянката. Не е туристически обект. Монахините не осветяват фасадата си с ярки лампи, както напоследък правят църквите. Постройката е на няма и стотина години и е по-грозна, отколкото човек може да предположи. Това е най-кошмарната религиозна сграда, която Джо някога е виждал.
Портата е черна, както и водещата към нея пътека — черен чакъл, парчета мрамор и базалт. Сигурно през шейсет и осма е изглеждало като добра идея и сега на никой не му е позволено да я променя; дизайнът е защитен от всевъзможни заповеди и алинеи.
Стените са от жълт камък, петносан от времето и лондонската популация моторни превозни средства. Когато Хариет Спорк за първи път дойде тук, в подножието на един от стълбовете на осветлението имаше купчина цветя, оставени в памет на велосипедистка, загинала при сблъсък със стъкларско камионче — била обезглавена от платно заздравено безопасно стъкло, предназначено за местното училище. По протежение на страничния ръб безопасността му очевидно е била ограничена.
Няколко седмици по-късно са премахнати всички букети, с изключение на един — тясна ваза, която братът на момичето е залепил за стълба на осветлението и бетонната му основа с някаква смес, която дори коравите улични чистачи не успяват да изкъртят. По онова време Джо идваше веднъж месечно, докато Хариет не го помоли да спре и над половин година той гледаше как зловещите цветенца преминават от света на живите към този на мъртвите, съхнат и най-накрая постигат странна форма на фосилизация.
И ето го пак тук. Подминава небрежно, пренебрегва сградата. Тук го причаква опасност, в това е напълно сигурен. Враговете — няма име за тях, понеже щом дадеш име на някого, вярваш, че си разбрал нещо за него, а той си няма представа все още кой точно е застанал срещу него — биха били невероятно глупави да пропуснат тази възможност. Ще очакват маскировка и диверсии. Ще бъдат нащрек.
Матю се обажда в ума му: Следенето е игра за простолюдието. Ако си нащрек за нещо, значи смяташ, че знаеш как изглежда то. Ако не съответства на представата ти, спокойно може да мине баш покрай теб. Човешкият ум. сине е изумително устройство — същинско чудо, — но сънува и си измисля и може да бъде принуден да измами окото. Помниш ли монтето? Да? Е, това е същото. Ако си отваряш на четири очите за едно, пропускаш друго. Така че когато си „на пост“ Джо, не търси ченгета. Просто чакай и виж какво ще се зададе. Ще познаеш опасността, когато се появи. Това е същността на науката, така си е.
Джо слиза от автобуса и заедно с група хлапета завива в малка уличка. Върви с тях, все едно им е по-голям брат, после продължава напред, а те се шмугват в един строеж за по цигара и унила, обезсърчена свалка.
Джо се старае да изглежда просто заинтригуван от архитектурата, а не като човек, който търси удобно място за взлом, вдига очи и го обзема дълго потискана и приятна тръпка.