Да живее престъпността.
Уличката опира в задната стена на съвременен блок, построен по времето, когато естетическите предпочитания на обитателите не са смятани за фактор в местната правителствена архитектура и всички сгради по задължение са били спретнати, еднакви и най-вече евтини. Недостатъчно внимание е обръщано на глинестата почва на Лондон и на подземните реки, поради което постройките неизбежно се килват и провисват; налага се да бъдат спасявани от срутване посредством метални трегери, които минават по цялото й протежение. Краищата на тези винкели — приятелите на взломаджията — стърчат от външната стена като същински външни стъпала и позволяват достъп до съседната викторианска пожарна стълба на далеч по-елегантна постройка, която на свой ред — ако имате дълги ръце — предлага път към плоския покрив на блока.
Джо Часовникаря никога не е загърбвал напълно навика да прави набирания на лост, тъй че Джо Крадеца има сухи, здрави мускули, които танцуват и се напъват под шлифера му. Едно, две, три… и нагоре.
Ще ми се Поли да можеше да ме види. Пък дори и Матю. Бива ме в това!
Джо се подхлъзва при стъпването — на асфалта се е събрала вода. Размахва ръце и изписква весело, после се сеща, че е на смъртоносна тайна мисия и ако го заловят, почти със сигурност ще му се случат ужасни неща, така че присяда на колене. Изсъсква ругатня, понеже под калта нещо остро го драсва по крака през крачола.
Не пищи аларма. Не вият сирени. Не светват прожектори. Той се ухилва. О, да. Джо — малкият касоразбивач. Прилазва по покрива и се спуска по пожарна стълба до фронтона на строг пансион от червени тухли. По хребета му стига до отсрещния край и се провесва отвън във въздуха. Силни ръце и дълги, дебели пръсти. Лошо за свиренето на китара, добро за взломаджийството… Ето го и улука, да, точно както очакваше. Взломаджиите разполагат със сериозни познания за външната водоотводна система. И понякога, разбира се, водопроводчиците разполагат с познания и за взломаджийство… да, тръбата е метална. На не повече от три години. Здрави болтове… чудесно.
Джо се прехвърля на улука. Той изпуква, но го удържа и по него той се спуска до външната алея около следващото общежитие. Слаба миризма, чийто източник е по-добре да остане неразгадан. Шперплатови врати и графити. Жена с торба покупки завива зад ъгъла и подскача, като го вижда. (Хм, всъщност как ли се е озовал тук? Разумен въпрос.) Той почуква челото си в имитация на сваляне на шапка и непознатата се успокоява. Джо устоява на желанието да й помогне с покупките, шмугва се в мрачен бетонен коридор и стига до края на резервно стълбище. Дори не се налага да го отключва — резето е отдавна ръждясало.
Вътре го лъхват още миризми — белина, боя в кутия, възрастни домашни любимци; марихуана и ароматични пръчици. Килер за поддръжката, със завинаги строшена ключалка, Изпразнен и затворен отново. Джо надзърта през мръсния прозорец и вижда под него да се разстила стъклената топла връзка, която води към по-долното ниво — там има търговски център — и към гаричката отсреща.
Откъде знае всичко това? Картографирал го е от земята u е запомнил маршрута наизуст за черни дни, когато по някаква причина ще му се наложи да предприеме този преход, без да вдигне по тревога възможните наблюдатели. Неговото аз от Нощния пазар, злонамерено и параноично, така и не си е отишло напълно и просто е подготвило бягството му. Докато Джо е пресичал Лондон надлъж и нашир, доставял е пратки и се е скитал намусен, същевременно е каталогизирал възможните пътища за бягство и входове, без дори да го признава пред себе си. Подготвял се е. За това тук.
Чуква кукичката на прозореца с лакът — сръгва я рязко — и тя се чупи. Той се плъзва навътре и се спуска внимателно.
Стъкленият покрив провисва под краката му. В първия момент Джо си мисли, че ще поддаде. Не поглежда ни насам, ни натам и копнее да е бил с гумени подметки. Кожените му обувки са просмукани с влага и са нестабилни на мръсното стъкло, а е стъпил високо над земята. Не че гледа към надолу. Тръгва полека напред, без да тича. Това би било грешка. Все пак се старае да побърза.
Джо излиза на покрива на гарата и я обикаля по улуците, местейки ръка подир ръка. Гарата е двеста крачки дълга. Преброява всяка една наум. После под него се озовава парапетът на манастира — на може би десет фута е, но изглежда още по-далеч и, разбира се, има го и малкия проблем на четирите фута хоризонтална пропаст помежду им. Няма начин да се обърне, не и без да рискува сериозно пребиване. Никога досега не е скачал заднешком, не и когато му е наистина важно. Чуди се дали да се опита да се завърти, или просто да използва ръце, те си за допълнително оттласкване, и миг по-късно лети във въздуха и си мисли, о, мамка му! и времето му стига само да си каже, че използва извънредно странен начин да навести, мама. После се приземява, търкулва се по гръб и остава без дъх, лежи на парапета и си мисли, че е могъл просто да се обади.