— Не искам да ми прощаваш, мамо. Нямам нужда от това.
Обикновено я нарича Хариет, понеже тя го е помолила така. Днес обаче не е обикновен ден.
— Всички имаме нужда…
А Хариет вероятно повече от другите, което е причина да натиска така бързо спусъка. Джо отблъсква мисълта.
— С колко време разполагаме?
— С колко да разполагаме преди какво?
— Кога е следващата ти молитва, хранене или каквото там следва?
— Времето ще ни бъде достатъчно.
За да постигне каквото си е наумил Господ за този разговор. Фатализмът ужасява и ядосва Джо в равни дози. Отговорът може да означава и пет минути, и седмица.
Той вади сгънатия лист милиметрова хартия от джоба си и го разстила на леглото, все едно е последната страница от някоя от криминалните книги на Агата Кристи и той е детективът, който обяснява защо е свикал всички тази вечер. Само дето тук са единствено те двамата и страницата никак не прилича на завършек.
— Матю е плащал за Дениъл.
Хариет поглежда сина си, после листа и кима.
— Да.
— Подправял е счетоводните книги.
— Да.
— А после, когато Дениъл ги носеше да ги осчетоводяват в града…
— Матю накара мистър Пресбърн да ги подправя от негово име.
Пресбърн с честните сделки, pro bono счетоводител на занаятчии и свестни хора. Само дето очевидно е бил творение на Матю, проводник за съвсем неразбраната му щедрост към гневния му баща. Значи всичко е вярно. Но какво означава това — днес — за Джей Джоузеф Спорк, който като дете се е опитал да стане като Матю и сега, като възрастен — да бъде като Дениъл, без обаче междувременно да се е съсредоточавал върху превръщането си в Джо? И кое от най-различните му обличия сега е преследвано от демони в този свят на греха?
— Знаела си?
— Да.
— Но Дениъл така и не е научил.
— Не. Мислех си дали да не му кажа… — Понеже Господ обича истината. — Но щеше да бъде жестоко.
Да, това е вярно. Но можеше да споделиш с мен. Щеше ми облекчи живота, ако знаех, че занаятът на Дениъл не се е изплащал с честен труд, можеше да не прекарам десет години от живота си в абсолютно същото занимание и да се разстройвам всеки път, като не изляза на печалба.
Хариет въздъхва и за кратко долепя длани. Нека Бог донесе мир и на двама им.
И Джо отново си мисли, че мирът е щял да бъде разпространен по-щедро, ако хората от семейството му си разказваха един на друг по-малко безумни лъжи и оставяха на децата си не така сложно и окултно наследство.
Поне Хариет не е споменала досега непогрешимата природа на Господа. Когато дойде тук в началото, Джо бе приел, че този тип отговор е един вид любезна и удобна версия на „Я се разкарай“. С времето започна да смята, че е утвърждение за вяра.
— Дениъл е майсторил нещо заедно с Франки, нали?
Лицето на Хариет преминава през сащисващо преобразявате — от прелест към гняв.
— О, за нея бе готов на всичко! Всичко щеше да стори. Тя искаше много от него и той винаги го правеше. А онова, за което не настояваше, тя просто го допускаше да стори… това беше още по-лошо. Ужасна беше, Джошуа. Така порочна! Толкова горчива и зла. Всички мислеха, че сияе — всички онези умни господа, — но отвътре тя беше гнила като зимна ябълка. Пълна с червеи и смърт. Беше вещица от род на вещици и, Бог да й е на помощ, понеже смятам, че е в Ада. Няма да говоря за нея. Тя беше лош човек.
— Мислех, че всички сме лоши, освен ако не се стараем да си изкупим вината.
— О, всички сме грешници. Но не сме зли, Джош. Не и ако наистина не налегнем на колелото с всички сили. А тя беше зла. Такива очи имаше. Способни да видят всичко, чак до началото на сътворението. Виждаше като Айнщайн, така казваха. И гледай докъде я докара това: горящи градове и овъглени сенки на една стена. Половин век страх и омраза и сега всички чакаме чие куфарче ще превърне някой град в стъкло. Но Айнщайн е бил добродетелен, нали? Франки не беше такава. О, не.
— Защо? Какво толкова е сторила?
— О, Джо, това са стари грехове. Стари призраци. По-добре да си останат погребани.
— Е, няма да стане. Какво е изградила тя? Какво й е помогнал Дениъл да измайстори?
— Тя го излъга. Каза, че било велик механизъм, който ще излекува света. Мислеше, че истината ще поправи всичко, че ще развихри нова утопия. Спасение чрез наука, такава беше доктрината по онова време. Спасението идва от душата, а тя е дар от Бога. Но Дениъл… Той казваше, че Господ помага на онези, които сами си помагат, разбира се. Казваше, че всичко под небето дава възможност да се учим. Че Господ иска да се стремим да постигнем повече, отколкото представляваме, и това е част от този стремеж. Каква благородна история! Дяволът превръщаше любовта в грях.